— Как си позволявате? — окопити се С.О. Цолов.
— Как пък да не си позволявам, нали трябва да зная интелектуалното равнище на човека, който ме образова.
— Това е скандално!
— Няма нищо скандално — надигнах се аз. Бе започнало да ми става интересно. — Колегата е любознателен и иска да научи трите имена на идейния вдъхновител на нашето общество.
— Кажете ми трите имена на Карл Маркс.
— На колеги, моля ви!
— Ако ми кажете трите имена на Карл Маркс ще си изтегля документите още днес, ако…
С.О.Цолов взе книжката на Йото и се подписа.
— Благодаря! — Йото си прибра книжката. — И все пак, как може един главен асистент, кандидат на социалистическите науки да не знае трите имена на Карл Маркс…
— Колега, дадох ви подпис, свободен сте!
— … ами ще ви срещнат на улицата и ще ви попитат, а това ще бъде срам за целия институт…
— Моля ви, колега, вървете си!
— Карл Фридрих Рундемайн! Запомнете ги, за да не се излагате. Срам! Главен асистент — кандидат на социалистическите науки да не знае…
— Дадох ви подпис, вървете си! — С.О.Цолов кипна. Още малко.
— Запомнихте ли ги? Карл Фридрих Рундемайн. Най-добре е да си ги запишете.
— Колега…
— Ще диктувам бавно. Карл… Фридрих…
Отказах се от своя план Често ситуациите ни предоставят по-добри възможности и от гениално измислените. Решително приближих до катедрата с книжка в ръка.
— Аз също съм за подпис! — заявих нагло.
— О, Луд, видя ли го бе, не знае трите имена на Маркс!
— Тихо! — погледнах смразяващо Йото.
— Добре, ще ви дам подпис, но после си тръгвайте с вашия приятел.
— Веднага! — обещах аз.
С.О.Цолов се разписа в книжката ми. Хванах Йото под ръка и го изведох. Моят приятел продължаваше да крещи: „Карл Фридрих Рундемайн“. Можеше да бъде вече спокоен — асистентът ще помни това име цял живот. В коридора, пред аудиторията изведнъж се промени.
— Откъде ти хрумна тази блестяща идея?
— От безизходицата. Там се ражда гениалното.
— А въпросното име?
— Рових миналата година в една съветска енциклопедия. Не си спомням дали бе точно така, но свърши работа.
— Чудесна че аз имах и друг план.
— Не се съмнявам. Слушай, Луд, да ходим и да полеем някъде това изключително събитие.
— Още една блестяща идея. Тази сутрин си пълен с гениалност, но се страхувам, че ако седнем някъде, ще заспиш и аз ще остана сам. Страшно е когато останеш сам. Имам такова предложение — ти да отидеш в къщата на Боги и да поспиш, а аз ще взема подписи от следващите две лекции. На обяд ще се прибера и ще заформим чудесно пиршество.
— Добре, ще те чакам в квартирата. Пие ми се мастика.
Той ми даде книжката си, аз — ключа. След малко излезе нашата група. С.О.Цолов им събрал книжките и ги подписал без да гледа отсъствията. Приятен преподавател! Кой ме плашеше, че за едно неизвинено отсъствие не давал подпис!
Не срещнах проблеми с подписите на другите две лекции. Дори Секирев разписа. Прибрах се в квартирата, Йото спеше, легнах и аз. След два часа моят приятел ме събуди и ми напомни, че съм обещал да празнуваме. Отговорих му, че не ми се пие. Той се поразсърди малко и си тръгна. Взех учебника по „Основи на социалистическото бъмбариране“ — издание на нашия институт и го разлистих. Боже мой! Помислих си, че Боги е учил всичко това и ми стана жал за него. Той се е бъмбарирал. Захвърлих го и взех друг учебник — ОЧЗ (Общочовешки задължения) — отново институтно издание. Този учебник бе писан от кретени, това ми стана ясно веднага след като прочетох два пасажа. Захвърлих и него. Разгледах другите учебници на полицата, разбира се, всички бяха на Бог. Настръхнаха ми косите. Не предполагах, че учим толкова много и само дивотии. Всъщност, какво учим и какви щяхме да станем след евентуалното ни завършване на института — възторжени, пламенни, всеотдайни строители на социализма, а може би и вярващи в светлото бъдеще, с една дума — идиоти с промити мозъци и изтръгнати сърца.
Навън вилнееше леден вятър и въпреки това излязох. В новия си кожух се чувствах великолепно. Вървях съвсем бавно и с радост гледах подтичващите, треперещи хора. Неусетно стигнах в студентското градче. Столът не беше отворил, изпих две кафета в студентската сладкарница. Вечерях и отново тръгнах из студа. Подминах квартирата си. Не ми се оставаше сам. Малко по-надолу срещнах отдавнашна позната. Отиваше на някакъв купон в четвърти блок. Покани ме, но обясних, че е изключено. Изпихме по една водка във „Фея“-та. Тя бе чувала за моите истории и искаше да узнае подробности от самия мен. Отказах да говоря и тя започна да приказва за себе си. После забеляза, че ме отегчава и предложи да ставаме. Направихме го. На път към студентския град, тя каза, че купонът на който отиваше щял да бъде много скучен. При това не познавала никой от участниците в него, освен колежката, която я е поканила. Предложих й да посетим квартирата ми. Тя окончателно реши, че няма да отиде на купона. Стори ми се, че дори се зарадва. Когато влязохме, тя извади от чантичката си бутилка водка. До този момент не предполагах, че тази нежна и изящна чантичка, би могла да съдържа такова съкровище.