Бях спал с нея няколко пъти, затова пропуснахме увертюрата, за която нямах и настроение, съблякохме се делово и си легнахме. Нощта ставаше все по-вълшебна. Каква нощ! Скоро забравих всички проблеми и грижи и си мислех само за любов. За първи път не ме натъжи кончината на бутилката, на нашата бутилка, защото всичко беше наше — леглото, голите ни тела и приказната тишина на стаята, и слабата светлина на свещта, и ледения вятър издуващ стъклата на прозорците… и всичко, цялата нощ…
В седем без четвърт, не мигвали дори не помисляли за сън станахме, облякохме се и тръгнахме към института. Вървяхме весели и щастливи, не чувстващи умората и безсънието… На входа се разделихме, съвсем просто, като ли че сме се срещнали преди минута, не се разбрахме да се видим отново, но вярвахме, че това непременно ще стане и знаехме, че никога вече няма да изживеем, заедно, такава нощ.
На лекцията от 7 часа взех безпроблемно подпис. Йото бе дошъл в сравнително добро състояние. На последвалото упражнение ударих на камък. Асистентът Гюрчо отказа категорично да ми даде подпис, изведнъж нещо рухна в мен. Натисна ме умора и отпадналост. Умирах за сън. Оставих книжката си на Йото и се върнах в квартирата си. Смятах, че няма да има никакви проблеми на следващата лекция.
Стори ми се, че току-що съм заспал, когато влезе Йото.
— Луд, ставай! Професор баба Бона не ти дава подпис.
— Не се шегувай! Загивам за сън.
— Сериозно! — Йото ми показа книжката.
— Някакви претенции ли имаше към мен?
— Не, даде подписи само на тези, които бяха в залата. Каза, че другите ще я намерят.
— По дяволите! Къде ще я търся сега?!
— Хайде ставай! Ще я намерим. Или в катедрата, или в кабинета на заместник декана.
Станах и тръгнахме. Не бях виждал никога въпросната дама. Йото ми я описваше подробно. В това описание не намирах нищо особено, По което веднага да позная, че е тя. Трябваше преди всичко да разчитам на интуицията си. Миг-два стоях пред катедрата нерешително и най-вече под усърдния натиск на Йото, почуках и влязох. В стаята имаше трима мъже и две жени.
— Добър ден!
— Добър ден! — отговори единият от мъжете и ме загледа въпросително.
Тримата мъже автоматично отпаднаха, разгледах внимателно дамите. Едната беше прекалено млада, за да бъде баба Бона, другата…
— Какво има колега?
— Ами… — Другарката приличаше на описанието дадено ми от Йото, но… — Търся другарката Монова!
— Проверете в кабинета на заместник-декана!
— Благодаря! — въздъхнах с облекчение и излязох.
Йото ме чакаше от вън. Бях събрал известна доза кураж и докато не съм го разпилял, се втурнах към кабинета. Почуках и влязох. Една жена пишеше на машина. Отново:
— Добър ден!
— Добър ден! — отговори жената без да вдига очи и продължи да чука. Имах достатъчно време, за да я разгледам. В общи линии приличаше на описанието, но ми се струва, че осемдесет процента от жените на тази възраст ще пасват на това описание. Йото въобще не може да ти опише нещо както трябва.
— Какво обичате? — Тя продължи да пише. Стори ми се твърде млада, а и освен това, помислих логически — професор, доктор, заместник декан, пък да работи на пишещата машина при целия необятен административно-бюрократичен институт в „Академията“. Малко вероятно. Навярно това е секретарката на заместник-декана. Жената спря и ме погледна с очакване.
— Извинявайте, търся професор Монова! Тя не сдържа усмивката си и веднага проумях грешката, която бях допуснал.
— Тъй ли, колега? И за какво ви е професор Монова?
— Ох, извинявайте! Идвам от стадиона, досега тичах за подпис по физическо. Счупих си очилата и съм много разстроен. Идвам при вас за подпис, не успях да дойда на последната ви лекция.
— Колега, вие не само сте пропуснали последната ми лекция, вие въобще не сте идвали на моите лекции. Сигурна съм, че ви виждам за първи път.
— Аз… понеже съм без очила. Може би ще си спомните ако бях с очила. Имам пропуснати две-три лекции, но общо взето съм присъствал.
Помислих си, че може да ми даде нейните очила и малко се смутих (но тогава как да те види, глупчо?). Бях вложил цялата си артистичност. Тя клатеше тъжно глава. Нещата не вървяха добре.