— Добре, ще ви дам подпис, но трябва преди това да видя тетрадката с лекциите ви.
Това ме разби тотално, нямаше защо повече да играя, смънках едно „добре“, после „Довиждане!“ и си тръгнах.
Ето бях вече два подписа пасив и то точно, където най-не очаквах. Като си помисля само — взех подпис от С.О.Цолов, от Секирев, от представителя на катедра „Гуменка“ и от други страшилища на студентската младеж в Кристал сити, а не успях да взема от асистента Гюрчо, който бе на моята възраст и от добрата баба Бона, за която се говореше само хубави неща. Веднъж заплашила двама колеги, на една своя лекция: „Вие двамата, ако продължавате да си говорите, на изпита повече от пет няма да ви пиша!“
9.
В петък кампанията по събирането на подписи приключи. Останах с два не взети, едно изключително постижение. Досега винаги съм приключвал с пет и повече пасив и никога не съм ходил по-малко на училище. Върхът беше в края на втори курс — липсваха ми девет подписа. Положението се усложняваше и от обстоятелството — масово заминаване на преподавателите на почивка в една вила на брега на морето. Вилата принадлежеше на института. Заминаха веднага след като завърши семестъра. Отчаян ходех от катедра в катедра. Сякаш се бяха наговорили. Всички, които ми трябваха — заминали. Срещнах Червенокосия. Той бе минус десет подписа и малко се поуспокоих. На другия ден тръгнахме с Пил на стоп към морето — едно лудо и ненормално пътуване. Нощта прекарахме в един храсталак край Варна. Намерихме въпросната вила на следния ден по обяд. Преподавателите лежаха на плажа щастливи, доволни, отпуснати. Това като че ли не бяха нашите преподаватели — тези умееха да се смеят. Възникна нов проблем — нито аз, нито Пил познавахме лицата, които ни интересуваха. Видях един асистент, който ми беше преподавал в първи курс. Приближихме, поздравих ги и внимателно попитах за доцент Христов. „Ами, ето го до мен“ — тихо отговори асистентът, но Христов го чу. Оправдах се със силното слънце, което ме заслепило. Помолих го да ми разпише, стори ми се, че го направи с удоволствие. Огледах се. Пил също се оглеждаше. Нямаше как попитах доцент Христов да ле не е виждал някъде другарката Ангелова. Тя, разбира се, се оказа до него и когато я помолих да ми подпише весело се разсмя. Насъбраха се много преподаватели и ни оградиха с Червенокосия. Съвсем точно констатираха, че не ги познаваме, а ги търсим, за да ни дадат подписи, които удостоверяват, че сме били на техни лекции или упражнения. Направиха го с превъзходно чувство за хумор. Ние с Пил отрекохме категорично. Бяхме се превърнали в източник на веселие за тези слънца на науката.
— Така… значи сте втори курс, специалност…, аз съм ви преподавал. — Един мъж се отдели от групата. — Вие трябва да ми кажете кой предмет и как се казвам, за да получите подпис.
Шах с пешката! Спогледахме се с Пил. Кофти въпрос. Червенокосият назова някакво име и всички избухнаха в смях. Той се оправда, че в плажен костюм хората изглеждат съвсем различно.
— Добре, от три пъти. Вторият път се обадих аз и интуицията не ме подведе. Бях съвсем точен, а той много учуден.
— Елате да ви дам подпис, колега! Елате и вие! — обърна се към Пил. Разписа, а след това високо обявяваше предмета и преподавателя. Извикания артистично се приближаваше и, с императорска суетност, слагаше подписа си. Стояхме с Пил встрани и не вярвахме на очите си. Малък плажен театър. След като подписите бяха събрани, нашият благодетел тържествено ни връчи книжките (последваха аплодисменти) и ни покани на обяд. Невероятно. Държеше се с нас като с племеници. След вкусния обяд в стола на вилата ни изпрати и пожела приятно пътуване. Страхотно мил човек. Десет дни по-късно ми изрисува една двойка (на Пил също), а наесен ме връща три пъти и ми писа три, само защото сме били приятели.
Не се притеснявах за двата подписа. Щях да ги получа.
След обяда, ако помията в студентския стол, въобще може да се нарече така, минах да видя Светла и Боги. В квартирата им цареше меланхолия и отчаяние. Бог предложи да седнем в кухнята, защото госпожицата възнамерявала да поспи. Нямах нищо против. На влизане Светла повика Бог и влязох сам в кухнята. Миг след мен влезе и той, извади бутилка водка и напълни две чаши.
— Е, как върви? — попита той привидно, нехайно, след като отпихме.
— Добре, в общи линии! — Разказах последната седмица от живота си. Усещах, че нещо не е наред. — А при вас?
— Взех си всички подписи, но Светла…
На Бог не му се говореше.
— Какво Светла?
— Доцент Неделчев не й дава подпис.