— Защо?
— Просто ей така — не й дава. Не му била ходила на лекции, бил я виждал само два пъти… А бе, ще ти кажа направо — иска да я чука.
— Мръсник!
— Обещах на Светла да не ти казвам, но ме подтиска и трябва да го споделя с някой. Поканил я в къщи да поговорят, щял да й даде подпис и уточнят подробности за изпита.
— Мръсник! — повторих аз и си налях нова чаша. Забелязах, че нервнича.
— Какво бих могъл да направя аз като неин приятел? Как да я защитя? Кой съм аз и какво да направя? Обезличават ни, Луд. Обезличават ни като мъже, обезличават ни като хора.
— Кога е поканена?
— Тази вечер в шест.
— Ще отиде ли?
— Няма друг начин. Каза, че ще отиде и ще си държи умно и възпитано, поне подпис да си вземе. Пък изпита… но няма да легне с него.
— Тя е изключителна дама. Ще се справи. Вярвай й!
— Вярвам й.
Обърнах разговора в друга посока — Йото. Казах му, че и аз съм започнал да се плаша. После опитах с малко хумор — нищо не се получи. Боги не се усмихна дори, сякаш не беше той. Допихме водката и тръгнах.
В „Зора“ намерих Йото и Пил. Изпих една водка и отвлякох Йото в квартирата си. Казах му да се стегне, защото ни предстои важна работа. Йото не бе трезвен, но в никакъв случай — пиян, той пиеше непрестанно вече почти месец и бе достигнал фазата, която и аз неведнъж съм достигал — алкохолът просто преминава през организма без да влошава състоянието. Обясних му какво трябва да направим, съгласи се, в това състояние на леко опиянение беше откачен и луд почти колкото мен. По мое нареждане взе две празни винени бутилки в платнена торбичка и тръгнахме. Часът бе едва пет. Отбихме се в една безименна кръчма и пихме по една ракия, най-вече, заради студа.
В шест без десет застанахме във входа на отсрещния блок. — Я, асистент Гюрчо, и той ли живее тук! — изненада се Йото.
— Чудесно, с един куршум два заека. Асистентът Гюрчо влезе при нас и докато затваряше вратата, го хванах с лявата ръка за реверите на балтона и го блъснах в стената, в същият миг с дясната ръка разтворих автоматичния нож на Червенокосия Пил пред лицето му. Тези ножове предизвикват невероятен ефект.
— Ако гъкнеш, ще те заколя! — обявих аз, съвсем излишно, защото Гюрчо трепереше и нямаше никакво намерение да гъква. — Дължите ми един подпис.
— Колега, моля ви! Аз…
— Най-добре е, според мен — спокойно започна да го убеждава Йото — да му дадете подпис, защото той е много откачен и не му пука от нищо.
— Но, разбира се. Дайте си книжката! Аз, въобще не съм си мислил да не ви давам подпис. Дори в справката, която съм внесъл в канцеларията на факултета съм писал, че на всички съм дал подпис.
— А защо тогава, онзи ден не ми даде?
— Ами, аз… просто така.
— Просто така, а? — отпуснах го и извадих книжката. В дясната ръка още стисках ножа. Той трепереше. — Ще ни дадете подпис, но трябва да ни унижите, да ви помолим, да ви се поклоним, за да стане ясно, че вие стоите високо над нас и от вас зависи съдбата ни! А ние сме нищожества, които трябва да просят вашето благоволение! Нали? Ние сме безлични нищожества! Бях се въодушевил. От гняв, ръката с която стисках ножа трепереше. Асистентът разписа бързо и взе първите 16 стъпала на един дъх. Навярно при други обстоятелства чакаше асансьор.
— Мърша! — изкрещях след него.
Напуснахме блока и се приютихме в съседния, откъдето също можеше да се наблюдава входа на Неделчев. Шест часа бе минало, а Светла я нямаше. Тя обикновено закъснява, особено, когато отива при някой, на когото не държи никак.
Йото сподели опасения, че може да е дошла малко преди нас или докато сме се разправяли с Гюрчо. Отхвърлих ги, но след още четвърт час ми се стори съвсем вероятно. Имаше и друга вероятност, да се е отказала. Решихме да изпушим по една цигара, да проверим дали Светла не е вече горе и да си тръгваме. Свърших своята и чаках Йото да свърши, когато тя се появи — елегантна и прекрасна, както винаги. Изпушихме още по цигара.
— Е, приятелю, настъпи нашият час. Всичко ти е ясно, нали?
— Да. Тръгваме! — отговори помощник-ръководителя на експедицията.
Блока, в който влезе Светла ми беше до болка познат. В първи курс ми бяха набутали едно упражнение от седем. Правех, струвах се не успявах да го посетя — цял семестър. Появих се последния път. Асистента Петров много се учуди. Обясних му чистосърдечно, че не съм в състояние да ставам толкова рано. С педагогически усет и перверзно чувство за хумор, асистента обяви, че би могъл да ми даде подпис, само ако в продължение на една седмица го събуждам всяка сутрин в шест и половина. Остави ми адреса си, а той бе в същия блок, девети етаж, семейство Петрови. По онова време живеех в студентското градче. Половината му обитатели бяха ангажирани с моето събуждане в шест. Ставах, обличах се и, понякога на бегом, пристигах до тук. Позвънявах. Показваше се винаги самият Петров. От любопитство исках да видя как изглеждаше съпругата му, но не ми се отдаде. И така: