— Добро утро, другарю Петров!
— Добро утро, колега!
— Желая ви приятен ден!
— И на вас, колега!
И си тръгвах. На седмия ден ми подписа и ми пожела приятна сесия. Но си му го върнах след изпита, всъщност изпита бе при един много добър професор. След изпита започнах да го будя всяка нощ, различно в един, два, три, четири часа.
— Добро утро, другарю Петров!
Той тряскаше вратата. После започна да си изключва звънеца. Това не помагаше, блъсках по вратата докато излезе. Веднъж на третия или четвъртия месец нервите му не издържаха. Нахвърли се върху мен. Не му провървя. Тогава видях жена му. Невероятна мадама. Така и предполагах. Такива простаци се женят винаги за готини жени.
С Йото стояхме на площадката пред апартамента на Неделчев Позвъних дълго и после веднага късо — уговорения сигнал за студенти. Никаква реакция от вътре. Позвъних отново. И отново. Чу се отварянето на някаква врата и стъпки. Вратата се открехна и в пролуката лъсна ръбестото, мазно лице на Неделчев. Малко под него видях веригата.
— Добър вечер, другарю Неделчев! — казах любезно.
— Добър вечер, колеги!
— Искаме да поговорим с вас! — Йото тръсна торбата и двете бутилки звъннаха прочуствено. Това беше паролата.
— Съжалявам, колеги, но съм много зает. Защо не дойдете друг път, да кажем утре вечер?
— Много е спешно!
— Не мога да ви приема сега. Разберете ме! — Той свали веригата (о, каква непредпазливост!) и се показа целият. — Минете към десет.
— Десет! Другарю Неделчев! — внимателно тръгнах към него, като че ли исках да му прошепна нещо. — Вижте сега!
И влязох.
— Но, колега, моля ви! — той припкаше зад мен.
Чух как Йото затвори външната врата. Влязох в хола. Светла седеше в един фотьойл и пушеше. Един от шкафовете, на голямата библиотека бе отворен и приличаше на корекомска витрина — рушвети. Представих си как малко преди да дойдем, Неделчев й е предложил уиски и я е оставил сама да избере марката. Трудно беше.
— Колеги, колеги! — пискаше зад мен доцентът.
— Я, Светла! Какво правиш тук, скъпа! — изненадах се аз. Тя не ме погледна. Йото мина покрай мен и увеличи малко звука на телевизора, всъщност работеше видеомагнетофона — клипове, разбира се, най-новите.
Обърнах се светкавично и повалих Неделчев на земята, седнах върху гърдите му и отворих автоматичния нож. Бе толкова шашнат, че не реагира, изобщо. Йото отиде да успокои Светла.
— Ще те убия, ей! Като пиле ще те коля! Да не си посмял да си отвориш гадната уста! — Погалих гладкообръснатата му гушка с хладната стомана.
Йото намали телевизора и това даде възможност на Светла да се надвеси над мен.
— Махай се, защото и ти ще пострадаш! — изкрещях в лицето й.
Съзряла яростта в очите ми, тя седна отново.
— Слушай, мръсен, дърт пръч, тази мадама е моя и само моя. Никой няма право да я притежава. Разбра ли?
— Да! — простена той.
— Така! — направих му, съвсем хладнокръвно една драскотина под брадичката. Сега ще й дадеш подпис, нали?
— Добре! — сякаш говореше с краката си.
— Имаш късмет — ще живееш! — направих му още една драскотина. — Но ще видим до кога. Тя е умно момиче, нали?
Отговорът се забави и натиснах с острието адамовата му ябълка. Необходимо беше само едно леко усилие. Съвсем леко…
— Да! — простена той.
— Това означава ли, че би трябвало да няма проблеми с изпита при вас, нали?
— Да!
— А, ако не го вземе, кой ще бъде виновен?
— Аз!
— Много добре. Ще платиш с живота си.
— Добре!
— Трябва ли да уведомя другарката Неделчева за нашия договор?
— Не, моля ви! Нали се разбрахме. Мъжка приказка.
— Чудесно!
Йото стоеше до главата ми държеше студентската книжка на Светла. Станах. Неделчев се надигна. Не беше на себе си от страх. Взе химикалката. Трепереше. Направих му жест да почака, трябва да се поуспокои. Светла плачеше. Подписа и тръгнахме. На излизане му пожелах да не се срещаме повече.
В асансьора Светла все още плачеше. Пред блока избухна и ме заудря в гърдите.
— Ти нямаш право да се месиш! Защо го направи?
— Стига! — махнах й ръцете от гърдите си.
— Нямаш право да се месиш! Нямаше право да идваш тук! Нямаше право! Остави ме на мира! Това не е твоя работа…
— Моя работа е, защото… защото те обичам. Обичам те!
И тръгнах бързо. Йото подтичваше след мен. Бутилките дрънчаха в платнената торбичка и ме вбесяваха. Защо не ги изхвърли тези проклети бутилки. По дяволите!