— Но… как така? Професор Иванов нареди да ви заверя семестъра. Дайте си книжката!
— Не ме интересува! — отново ме обземаха бесове. — Писна ми от простотии! Напускам! Искам си дипломата! Веднага!
— Ще съжалявате! — обади ми се секретарката на задочното обучение.
— Предполагам, се досещате, че това изобщо не е ваша работа.
— Колега, не може така да ви върна документите, трябва да напишете молба до ректора и, след като разреши…
Тръгнах към кабинета на ректора. По стълбите срещнах Бог. Току-що беше излязъл от изпит.
— Втори коридор, за купата „Елате отново“! — обяви той.
— Сериозно?
— Най-сериозно. На есен с песен.
— И защо?
— Дъвчел съм дъвка на някаква лекция и съм се усмихвал.
— Идиотщина. Ето заради това и заради още куп други неща ще се махна. Отивам си. Край!
— Чакай, чакай! Какъв край? Къде си отиваш?
— Напускам института, Отивам при ректора, за да си пусна молба.
— Значи реши?
— Непоколебимо!
— Добре, да отидем, да пийнем по едно. Трябва да чакам Светла в бара на интелектуалеца.
Не можех да откажа. Всяка работа минаваше на заден план, когато Бог предложи да пийнем по едно. Всичко можеше да почака.
Пред института стоеше Малкият като кулата в Пиза.
— О, Малък, как си?
Той вдигна глава, усмихна се и повърна. Околните ни заоглеждаха с възмущение, като че ли имаха значение. Боги започна да се притеснява. Светла бе реконструирала свръх-аза му.
— Къде се издокара така? — ухилих се аз. — В ба-ба-бара на интел-инт…
— Леле, Малък! — възкликна Бог. — Какво си пил?
— Един коняк…
— Колко? — погледнах го аз с категорично недоверие.
— … и пет диазепана.
— Пет диазепана. И тоя е откачил. И защо? — Нямах па-па-парички. Вчера ме опраскаха по ОЧЗ и изпих всичко. Тази сутрин взех два лева на заем.
Малкият беше друга специалност и „ОЧЗ“-то им излизаше януарска сесия. Имал проблеми с главатаря на катедрата — Плътенишки.
— Какво правиш тука? Върви да си лягаш!
— Отивам на консултация по соц. бъм-бъм-бъм-мъб… — загрухтя като Трабант.
— …бар… — опита се да му помогне Боги, но той обясни:
— В бара вече бях. Отивам на консултация по соц. бъм-бъм-бъм-ба-ба-ри…
Малкият се свлече в ръцете ми. Понесохме го към квартирата му. Бог настояваше да го занесем в болницата, но аз упорито отстоявах тезата, че нищо няма да му стане и победих. След четвърт час влязохме в барчето на интелектуалеца. Намерихме си места и светкавично изпихме по два коняка. Сервираха ги в чаши за чай, заради онова идиотско постановление.
Написах молба до ректора. В нея молех да бъда освободен от поверения му ВУЗ, поради лошата ми дисциплина и невъзможност да се справям с преподавания материал. Боги не се опита да ме разубеди, знаеше, че е безсмислено. Беше му тежко. Всяка раздяла е тежка. Но не моето напускане вещаеше нашата раздяла, тя просто бе неизбежна. След пет-шест месеца Бог щеше да завърши и да замине завинаги от Кристалния град. Естествено щяхме да се виждаме и след това, но нямаше да бъде вече същото. Такъв е живота. Често срещаш на улицата някой, с който си живял някога заедно, делил си хляба си с него или леглото, пил си или си се целувал, говорили сте, спорили сте и злодеяния сте вършили или просто любов и изведнъж — край. И ето срещате се: „Здравей!“; „Как си?“, после се оказва, че и двамата много бързате и се уверявате, че ще се видите пак, и неволно в съзнанието ви попада натрапчивата мисъл: „Нима сме били някога заедно, нима сме били приятели или любими? О, да, спомних си! Но кога беше това? Не бе ли той или тя просто съучастник в моята самота?“. Животът е самота. Няма раздяла, защото няма близост. Близостта е илюзия. Ако съществуваше истинската близост нямаше да има раздяла.
Изпихме още по един коняк. На нашата маса Старецът, един от ветераните в „Академията на боговете“. Следваше още от времето, когато не съм вкусвал алкохол. Кавалер на титлата „Доктор на студентските науки“ и носител на ордените: „Социалистическо образование — 1 степен“ и „Герой на алкохолните запои — златен“. Беше донесъл уверение, че когато завърши няма да работи по специалността си, а ще бъде комсомолски деятел. Това било условието, за да си вземе последния изпит, поставено от преподавателя с будна гражданска съвест. Светла пристигна сияеща. Шестица.
— Неделчев, въобще не ме изпитва. Каза, цитирам: „А, бе, момиче, защо не ми каза, че имаш толкова откачен приятел, ами се излагаме?! Отличен!“ После, изглежда съобрази нещо и допълни, че харесвал такива мъже. Излъгах, че и аз ги харесвам. Стана пред мен и ми отвори вратата. Пожела ми много любов. Иване, какво направи?