— Двойка!
— Как така двойка?
— Ей така! Не знаеш ли как се пише двойка?
— Но ти беше много добре подготвен. Господи!
— Бях. Карай! Има и друга новина. Нашият приятел си отива. Напуска института.
Светла окончателно спря да се усмихва. Жалко! Толкова е красива, когато се усмихва. Последваха възклицания и кратка нравоучителна реч. Почти не я слушах, разглеждах внимателно Стареца. Дали ако остана в института ме очаква неговата съдба, дали след десетина години няма да седя отново в този бар със сегашните първокласници и да нося документ, че това, което съм постигнал с толкова тичане и пълзене през последните 10–15 години ще ми е напълно ненужно и безполезно. Не! Старецът се включи в разговора, като подкрепи изказването на Светла с фразата „Тапията е важна!“ и в този момент го намразих. Сякаш за извинение той почерпи по един коняк. Скоро щял да се дипломира.
Разделихме се пред бара. Отнесох молбата и я оставих на секретарката на ректора. Тя ми се усмихна многообещаващо и ме попита сериозно ли е. Пожелах я и отговорих „Да!“. Осведомих се кога ще мога да си получа документите. Утре. Чудесно. Тръгнах си. Срещнах две колежки от новата ми група, която си остана завинаги нова. Попитах как е минал днес изпитът и разбрах, че Йото не се е явил.
Намерих го във втори блок. Спеше с дрехите върху дюшека, чаршафите покриваха обувките му, одеалата на пода до леглото и всичко това синхронизираше с общата обстановка в стаята. Снощи тук се е състоял внушителен запой. Събудих го и го попитах защо не е ходил днес на изпит, отговори, че сутринта нямало ток и не могъл да се избръсне, освен това не работел и асансьора и заспал отново. Идваше ми да го набия.
Тръгнах си. Опаковах багажа, който имах и го занесох в пощата, колетите адресирах до сестра си. Бях решил да започна работа в София и да не уведомявам родителите си за моето напускане, поне за първо време.
Нямаше какво да направя. Просто подивявах. Сесия. И като си помисля, че това е най-хубавото време от студентския живот. Привечер съвсем неочаквано в квартирата пристигна Бог. Пихме в „Напредък“, после в „Зора“, а след това и във „Възраждане“, бяхме и на някакъв купон в първи блок, накратко — напихме се зверски.
Бог преспа в квартирата, за първи път от много време. Сутринта излязохме заедно. Той ме изпрати до „Академията“.
— Хубав институт! — отбелязах сухо, като човек, съжаляващ за нещо.
— Да — потвърди Бог.
— Но винаги ми се е струвало, че му липсва нещо. — Боги ме погледна въпросително. — Два варела бензин.
Разделихме се. Нахълтах в канцеларията. Секретарката ми обясни, че не може да ми върне документите, професор Иванов е наредил да се явя при него.
Беше петък, а петък е чудесен ден. Имах и повод.
— Детелине, какво е това? — посочи молбата ми. Какво ли правеше при него? Неведоми са пътищата на злото.
— Молба — отговорих спокойно. — но не до вас.
— Вижте, колега! Ние искаме да ви помогнем. Вие разсипвате бъдещето си…
— Не се нуждая от вашата помощ!
— Но, колега, вие имате пет заверени семестъра, остават ви още два и десетина изпита. Как така ще напуснете института?
— Нямам повече време за губене. Тези два семестъра може да ги карам още десет години.
— Няма нищо страшно…
— Не се страхувам.
— … дори ректорското ръководство да реши да ви изключи за една година…
— Никой не можа да ме изключи.
— … ще пропуснете една година — голяма работа. Освен това съществува възможност да не ви накажем. Ето тук…
— Не ме интересува!
— … съм събрал подробна информация за вас от комсомола, ходил си на всички бригади, бил си дори ударник. И какво е това „невъзможност да се справям с преподавания материал“, та вие досега сте взели 23 изпита и то с добър успех. Какви тъпанари избутват — само тройки и безкрайни поправки.
— И заради това, и заради връзкарите, които не ходят дори на изпити, и заради преподавателите — мръсници и рушветаджии, и заради много други неща. Ще се махна.
— Но вие не съзнавате каква грешка извършвате. Вашето бъдеще…
— Стига! Искам си документите! — Вие нямате право да ме задържате.
— Ние не искаме да ви задържим. Аз се стремя да ви убедя.
— Губите си времето.
— Добре. Ще ви разпишем молбата, но защо не почакате една-две седмица, да помислите, да се посъветвате с приятели, с родителите си.
— Мислил съм достатъчно. Никой не е в състояние да ми въздействува. Аз съм свободен човек. Напускам веднага. Сега.
— Значи добре сте обмислили всичко?
— Да. Има неща, които не трябва да направиш. Бих се срамувал, ако завърша вашия институт. Бих се срамувал, че съм се прекланял пред банда простаци, които са благоволили да ми дадат висше образование.