Петък е чудесен ден, за да направиш нещо голямо.
Забързах се. Влакът ми бе след час. Трябваше да се обадя на Боги. Нахвърлях малкото багаж, който ми беше останал и седнах, за да изпуша една цигара преди да изляза оттук завинаги. Да, все същата къща на Боги. Ясно се припомних всички хубави мигове, които съм изживял тук. Времето неумолимо бързаше. Защо пък да си тръгвам точно днес, защо не утре, да речем. Нали съм свободен човек, неподвластен на никой и на нищо. И въобще, за къде да бързам. Оставих сака и излязох. Срещнах Боги, който си бе помислил, че съм си тръгнал без да му се обадя или е възникнал някакъв проблем. Казах му, че съм решил да пропилея още една вечер в този град. Повървяхме малко заедно. Разказах за сутрешната среща с професор Иванов. Бог отиде в квартирата на Светла, за да продължи подготовката си, а аз в ресторант „Зора“ и… о, каква среща! Моите приятели задочниците днес били на изпит. Иво и Ники ги скъсали, но въобще не им личеше. След като „Зора“ затвори — по варелите и в първи блок. Купон. Последният купон в Кристалния град.
12.
Към обяд напуснах първи блок — сразен и разкапан и не толкова от алкохола. Попаднах на една царица на нощта. А иначе купона беше велик.
Хапнах в студентския стол — за последен път. Не влязох в квартирата, продължих към студентското градче.
Йото четеше. Изненада се от моето решение да си тръгна завинаги. После окачестви тази проява като единственото свястно нещо, което съм извършил през последните 3–4 години и това бе донякъде вярно. И на него му минавала през главата тази идея, но не бил толкова силен. Все пак щял да го направи някой път — не знае кога, но ще го направи. Успокоих го. Няма смисъл.
— Значи днес тръгваш? В колко ти е влака?
— Влакове много. Най-вероятно ще хвана в шест без четвърт, за да пристигна към десет в София.
— Няма да мога да те изпратя. В пет и половина ще чакам Ели, ще ходим на кино. Съжалявам, Луд!
— О, Ели! Я, виж ти! Не се притеснявай!
— Знаеш ли? Защо не изчакаш до утре. Ще си изтегля и аз документите и ще заминем заедно за София и ще започнем работа в „Софстрой“, имам връзки в трето управление.
— Ти си откачил. Трябва да стоиш тук и да учиш. Аз си тръгвам победен. Ти трябва да завършиш този институт. Това ще бъде твоята победа.
Той ме погледна много тъжно. Настъпваше критичния момент и станах, докато имах все още сили.
— Трябва да вървя. Ще се обадя и на Боги. Пожелавам ти много успехи и любов. Как е Ели?
— Добре. Ще взема да се оженя и без това за друго вече не ставам.
— По-добре се стегни. Мъжката. Ще се видим. Имаш ми адреса и аз имам твоя. Чао!
Бог бе вече в квартирата. Изпушихме по няколко цигари. Разговорът ни течеше мъчително, ако това въобще беше разговор. Не си спомням да сме общували с Бог по този начин. По добре е да тръгваме. Взех си отдавна приготвения сак. Можех да хвана някой по-ранен влак.
Неусетно спряхме пред блока на Светла и се погледнахме. Бог предложи да отида и да се сбогувам с нея, а той щял да ме чака в кафето отсреща. Отказах. Бих й се обадил само ако ме придружи. Качихме се. Боги отключи и влязохме. Светла четеше. Седнах на другото легло и запалих цигара. Спомних си онази сесия, когато учехме тук заедно. Стела си бе заминала. Пренесох се тук и за малко да хвана хепатит от непрекъснато спане и любов. Светла ми четеше на глас, а аз запомнях сънувайки. В последствие изкарвах петици, а тя — тройки. Дори ми се разсърди и заяви, че аз нямам повече сесии, това беше последната ми и най-вълнуваща от всички преживяни. А нощите прекарани тук…
Бог отиде в кухнята, за да направи кафе. Гледах я и мълчах. Тя бе станала още по-хубава (дали това не е оптичен дефект и не зависи от разстоянието, от което преценяваш?). Трябваше да й кажа нещо. Толкова много неща имаше да й казвам. Напрегнах всички сили и проговорих.
— Дойдох да се сбогуваме. Моята одисея в Кристалния град свърши.
Тя остави учебника.
— Всичко свършва, все някога.
— Ще ми почетеш ли малко? Искам да те слушам.
— От това, което уча? Ти си луд.
Отново настана мълчание. Мъчително, убийствено мълчание. Защо въобще дойдох. Бог донесе кафето и се опита да разведри атмосферата. Разказа няколко от най-новите изпитни бисери. Развеселих се. Светла също се смееше. Чудесно! Не искам да се прощават с мен като с покойник. Искам дори на погребението ми хората да са весели и щастливи, да се смеят и да пият. Какво като вече ме няма и няма да ме има. Купонът продължава…
Изпих си кафето и тръгнахме. По пътя км гарата моят приятел отново загърби настроението си. Този път направо го срязах: