— Слушай, Бог, ако смяташ, че изпращаш мъртвец, по-добре се върни! И какво ми се влачиш едва-едва, като че ли пред е катафалка. Темпо, приятелю!
И стана чудо. „Какво се случи с тези момчета!“ Само се опасявах да не ни задържат органите и отново да се осуети моето пътуване. Замеряхме минувачите със снежни топки…
Пристигнахме на гарата, когато влакът потегляше. Нищо, и без това не държах на него, защото бях зажъднял и направо се приземихме в ресторанта на гарата. Поръчахме си бира — много бира. Всеки сезон е подходящ за бира.
— Луд, съжаляваш ли за нещо?
— Не, няма за какво. Всъщност, малко за приятелите си, с които се разделям, но и да остана, едва ли ще се повтори онзи весел, неразумен живот, който живяхме…
— Прекрасен живот в канавките край пътя.
— Да, точно в канавките. Ние избягахме от пътя, защото този път не е наш, друг ни го е избрал, а ние трябваше да вървим по него. Още от малки ни тласкаха по този път и вървяхме олюлявайки се, отчаяни и пияни, и падахме в канавките, преспивахме, и отново ставахме, за да продължим, и отново падахме, и ставахме отново, и отново падахме, и отново… Но се изхитрихме и останахме да лежим в канавките, за да не стигнем до там, че въобще да не можем да станем и да останем в канавките завинаги, и там да свърши нашата шантава, ужасна ексзистенция.
— Няма друг път, Луд.
— Да, и затова по-добре в канавките.
— Няма друг път! — въздъхна Бог. — А трябва да се върви.
На стената, от огромен плакат се усмихваше Ленин и сочеше към бара, отдолу стояха великите му слова: „Нашият път е верен, рано или късно всички останали ще ни последват!“.
— Ти тръгна, приятелю, излезе от канавките и тръгна отново по пътя. Наистина, трябваше да го направиш.
— Да, защото е по-лесно да паднеш и да кажеш: „Не мога!“.
— Но аз, наистина, не мога. Не мога! Бог, защо съм толкова ненормален?
— Нормалните хора в една ненормална действителност са точно ненормални.
— Браво! Ще го запомня за оправдание.
— Всъщност, Луд, то не си толкова ненормален. Просто си свободен. НЕ си въобразявай, че си свободен от вчера, ти си се родил свободен. Свободният човек е свободен дори когато е роб, както и робът си е роб, дори когато е свободен. И все пак, трябва да може сам да си ограничава свободата, в противен случай се превръща в роб на свободата. А ти, май си стигнал точно до там.
Платихме. Допих четвърта та си бира, когато влакът пристигна. Излетяхме навън. Като насън стиснах ръката на Боги, измърморих, че ще се виждаме и скочих в последния вагон. Влакът потегли. Бог стоеше и го изпращаше с поглед. Махнах му, той също. От гарата излезе една жена и спря пред него. Светла. Тръгнаха прегърнати. Господи, дано са щастливи!
И аз си бях тръгнал — сам и без любов, без билет и без пари, както обикновено, но никога нямаше да се върна. Странно, но се чувствах щастлив. Какво ми оставаше от този град — шофьорска книжка, много белези по тялото и лицето. Няколко чудесни приятели и спомени, е, не е малко.
Къде отивах, какво щях да правя, как щях да живея? Знаех само, че няма да се върна.
Човек трябва да умее да не се връща.
Всъщност аз се връщах…
През зацапаното стъкло препускаше бясно действителността, станала по-мрачна от навалелия сняг. Свечеряваше се. По отсрещния склон весело и лениво се търкаляше луната.