— Ей, Луд! — изкрещя някой от отсрещното кафе.
Погледнах на там. На една крайна маса седяха колеги от бившата ми група. Малко се притесних от обръщението. Винаги се притеснявах, когато ме наричаха „Луд“ и съм съвсем трезвен, макар че от години всички ме наричат така. Заслугата е изцяло на Червенокосия. Същевременно усещах някакъв порив, някакво неосъзнато желание непременно да покажа, да докажа, още в същия миг, че неслучайно ме наричат така. Ето и сега. Прекосих лехата с рай-грас, ритнах ламаринения параван ограждащ кафето и застанах пред масата на моите колеги. Ръкувах се поотделно с всички, взех си стол от съседната маса и седнах. Единият от колегите постави пред мен бира. Другият също почерпи. Имаха достатъчно добър повод — днес бяха взели философията, един от най-трудните изпити в Академията. Пих за техните успехи. Трите колежки на масата ме разглеждаха, като че ли ме виждат за първи път. Те бяха от онези жени, които умееха да превръщат скромността си в порок и не ме впечатляваха особено. Необяснимо защо и те решиха, че трябва да почерпят и скоро пиех вече пета бира. Разговаряхме оживено, или по-точно аз говорех, а другите се смееха. Винаги имаше какво да разказвам, а когато нямаше си го измислях. Тъкмо разказвах как на един къмпинг-градина до Созопол откраднахме едно водно колело с една пияна полякиня и излязохме в открито море, когато две нежни длани покриха очите ми, продължих да говоря, като че ли нищо не се е случило. Отбелязах, колко е готино да се любиш на сред морето в люшкащата се неизвестност на романтичната, лятна нощ. След миг дланите откриха очите ми, но аз все още жумях. Две топли устни бързо докоснаха моите, облак вълшебство обгърна главата ми. Светла. Не смеех да отворя очи, да не би да разваля магията. Спрях да дишам, стори ми се, че дори за миг спрях да живея, сякаш една огромна ръка бе стиснала сърцето ми и спряла победния му ход. Светла ме целуна отново и всичко си дойде на мястото. Прегърнах я както си седях през кръста и положих глава върху талията й. Притиснах я силно.
— Стига, не е прилично! — Светла се опита да се освободи.
— Какво ме интересува!
— Стига! Хайде да вървим, изморих се да те чакам — прошепна тя.
— Добре, тръгваме. Седни за малко! — Поставих я в коленете си.
— Никакво малко! Тръгваме веднага!
— Само малко. Не е честно, идваш и ме отвличаш. Какво ще си помислят колегите? — Всъщност имах още половин бира. — Как така идвам и те отвличам? Я се погледни на какво приличаш — мръсен, смачкан, брадясал…
— Добре! Как мина днес изпита?
— Шестица!
— Я гледай! Сигурно си ошашавила баба Цона.
— А, бе, какво да ти говоря? Ще тръгваме ли?
— Разбира се. Пий едно кафе да се успокоиш. Така си много страшна.
— Не ми се пие кафе. В квартирата си имам една бутилка водка.
— Какво? Водка ли? Да вървим тогава! — Надух бирената бутилка и остатъка от съдържанието й се вля в стомаха ми.
— Алкохолик! — отбеляза нежно Светла — Идиотче!
— Да, но влюбен в тебе! — усмихнах се аз и станах. — Извинявайте, наистина трябва да вървим. Бе ми приятно, че се видяхме!
— О, и на нас! — Те също се усмихнаха. Като си помисля, бях в чудесна група преди да прекъсна, какви ли ще са новите ми колеги. Светла също бе от бившата ми група, най-милата и най-очарователната — богиня. Жената, която… всеки очакваше, а когато я срещнеше — съжаляваше. Диагноза — почти съвършена. Природата я бе изваяла с толкова много любов, че се съмнявам дали години след това е съумяла да направи нещо свястно.
Вървяхме хванати за ръце. Забелязах, как възхитителната й фигура обръщаше главите на всички мъже от 18 до 68 години и това ме изпълваше с гордост, чувствах се като отличник и нещо повече — бях щастлив, а това непременно подклаждаше моята лудост. Щастливите са луди. Струваше ми се странно, че Светла ми приставаше, тя забравяше положението си на богиня-интелектуалка, забравяше сякаш и за съществуването на другите хора около нас и норми на поведение, и често ме засенчваше. Почти винаги, когато тръгнехме нанякъде заедно се държахме като олигофрени. Сега започнах, както подобава след месечна раздяла със серия от комплименти, от които най-милите бяха, че е нежна като смъртта и противоречива като капиталистическата действителност в творчеството на Елин Пелин. Най-неочаквано тя ме удари с дамската си чантичка по главата, аз й откраднах чантата и избягах. Започна бясно преследване. Бе интересно да играеш на гоненица сред тълпата от бързащи хора. Когато взех достатъчно преднина, разтворих чантата й, извадих от там първото попаднало ми нещо — червило „Кристиан Диор“ и започнах да го продавам на цена, която няма нищо общо с реалната. Не скривах факта, че току-що съм откраднал чантата, но ми трябваха не червила разни, а пари. Светла крещеше на десетина метра отзад. Един добросъвестен гражданин, взе всичко на сериозно и се опита да ме задържи. За малко да стане инфекция. Малко по-напред почти син бизнесмен се заинтересува от сделката, но в този момент Светла ме настигна и всичко се провали — полетях отново. Изморих се. Обясних на един милиционер, че онова момиче там, посочих я, е душевно болно и помолих да ми окаже съдействие, за да я отведем до болницата. Тя отново ме настигна и ми нанесе множество удари по гърба, доказвайки че наистина не е добре, но другарят старшина бе толкова шашнат, че не реагира. Казах му, че ще се справя сам, върнах и чантата и я прегърнах. Спряхме пред една бабка, която продаваше карамфили. Поисках и купих цялата кофа. Бабката остана доволна, че става въпрос само за цветята в кофата, самата кофа не ми трябваше и можеше да си я задържи. Подарих карамфилите на Светла, бяха толкова много, че тя не можеше да обхване стъблата им с двете си ръце. Боже мой, колко красива бе Светла сред толкова много цветя. Притиснах я до себе си и устните ни се сляха над цветята. Целувахме се дълго, а когато се опомнихме бабката, от която бях извършил покупката ни пожела да си имаме много деца. Повървяхме още малко. Спряхме се отново хлътнали в умопомрачаваща целувка. Толкова бяхме щастливи.