— Разбира се — каза Рашли спокойно. — Затова съм тук. Постарах се — продължи той, като ми се поклони — да помогна на братовчеда си, доколкото мога. И все пак съжалявам, че го виждам тук.
— Като мой приятел и роднина, господин Озбълдистън, би трябвало да съжалявате, ако ме срещнете някъде другаде, когато тази клевета срещу доброто ми име налага да дойда тук колкото може по-скоро.
— Вярно е. Но съдейки по това, което каза баща ми, считам, че едно временно оттегляне в Шотландия — само докато работата се потули без много шум…
Аз отвърнах разпалено, че нямам намерение да вземам никакви благоразумни мерки и не желая да се потулва нищо; напротив, дошъл съм да разбера каква е тази мръсна клевета и да не оставя нищо неразкрито.
— Господин Франсис Озбълдистън е невинен, Рашли — каза госпожица Върнън, — и иска да се проучи обвинението срещу него, а аз възнамерявам да го подкрепя в това отношение.
— Така ли, хубава братовчедке? Аз пък мисля, че господин Франсис Озбълдистън би имал по-добра и доста по-подходяща подкрепа в мое лице, отколкото в твое.
— О, разбира се, но все пак две глави мислят по-добре от една, нали?
— Особено такава глава като твоята, прелестна Дай — каза той, като хвана ръката й с приятелска нежност, която ме накара да го смятам сто пъти по-грозен, отколкото природата го беше направила. Даяна обаче го отведе малко настрана и те заговориха полугласно; тя като че ли искаше от него нещо, което той не желаеше или не можеше да направи. Никога не съм виждал такъв контраст между израженията на две лица. Изражението на госпожица Върнън отначало беше сериозно, а после стана гневно. Очите й се оживиха, бузите й пламнаха, тя сви юмрук и тропайки с краче, слушаше с презрение и възмущение извиненията, които заключих, че той й поднася, съдейки по неговото изражение на вежливо уважение, спокойната му и почтителна усмивка, изправеното му тяло и от други признаци. Най-после тя се дръпна рязко настрана и каза: „Така искам да стане“.
— Не ми е по силите — няма никаква възможност. Представете си, господин Озбълдистън… — каза той, обръщайки се към мен.
— Да не си луд? — прекъсна го тя.
— Представете си — продължи той, без да й обръща внимание. — Госпожица Върнън не само настоява, че знам, че сте невинен (нещо, в което никой друг не би могъл да бъде по-дълбоко убеден), но и че сигурно знам кои са истинските виновници за насилието, извършено спрямо този човек — ако наистина е извършено някакво насилие. Нима това е разумно, господин Озбълдистън?
— Няма да позволя да се обръщате към господин Озбълдистън, Рашли — каза младата жена, — тъй като той не знае, както знам аз, колко невероятно обширни и точни са твоите сведения по всички въпроси.
— Ще кажа като джентълмен, правиш ми по-голяма чест отколкото заслужавам.
— Справедливост, Рашли, справедливост, само това искам от тебе.
— Ти си тиранин, Даяна — отговори той с нещо като въздишка, — капризен тиранин, който командува приятелите си с желязна ръка. Все пак, да бъде, както ти искаш. Но ти нямаш работа тук — много добре знаеш това. Трябва да се върнеш с мен.
После отделяйки се от Даяна, която сякаш се колебаеше, той се приближи най-приятелски към мен и каза:
— Не се съмнявайте, че се интересувам от това, което ви засяга, г-н Озбълдистън. Ако ви оставям сега, то е, за да действувам във ваша полза. Но вие трябва да повлияете на братовчедка си да се върне. Нейното присъствие тук не може да ви помогне, а само ще увреди на нея.
— Уверявам ви, сър — отговорих аз, — че аз съм още по-дълбоко убеден в това, отколкото вие самият. Аз се мъчих да я убедя да се върне с всичката енергия, която тя ми позволи да проявя.
— Обмислих вече — каза госпожица Върнън след кратка пауза — и няма да си отида, докато не ви видя избавен от ръцете на неприятеля. Вярвам, че братовчедът Рашли има най-добри намерения; но той и аз се познаваме добре. Рашли, аз няма да си отида. Знам — прибави тя с по-мек тон, — че присъствието ми тук ще те накара да действуваш по-бързо и енергично.
— Остани тогава, неразумно, упорито момиче — каза Рашли. — Ти знаеш твърде добре кому се доверяваш. — Той излезе бързо от преддверието и скоро чухме бързия тропот на коня му.
— Слава богу, отиде си — каза Даяна. — А сега да потърсим съдията.
— Не е ли добре, да повикаме някой слуга?
— О, по никакъв начин. Знам къде е бърлогата му — ние трябва да го изненадаме. Следвайте ме.
Аз я последвах послушно. Тя пъргаво се изкачи по няколко тъмни стъпала, премина през един полумрачен коридор и влезе в нещо като трем, с накачени по стените стари карти, архитектурни чертежи и изображения на родословното дърво на семейството. Една двукрила врата водеше към стаята на г-н Ингълууд, откъдето се чуваше рефренът на една стара песен, „изпълнявана“ от глас, който на времето си е бил тъкмо за весели гуляйджийски мелодии: