— Защо тогава държиш да ти я върна? — попита коварно Йорг.
— Защото я залових пръв. Защото ми принадлежи, макар че е вещица.
— Дай ми я само за тази нощ — утре ще си я получиш обратно.
— Не. Ще си я взема още сега.
Рианон трепереше от страх. Какво ли щеше да стане сега? Ерик не можеше да се бие срещу всички, не и ако се нахвърлеха едновременно върху него. Все още не можеше да разбере защо беше дошъл сам.
От гърлото й се изтръгна задавен писък, когато мъжът й рязко дръпна от раменете й наметката, украсена със сапфирена игла. Хвърли мократа дреха на Йорг и изръмжа:
— Това е всичко, което ти давам за нея, макар че и то е много. — После с такава сила блъсна Рианон към брега, че тя едва не се строполи във водата. Лицето му беше разкривено от гняв. Без да я поглежда, я подкара пред себе си като добитък. — Върви! — изрева гръмогласно той.
Рианон се подчини. Мина покрай Йорг и изведнъж се озова сред датчаните. Ерик я избута покрай кафявото пони и двамата закрачиха напряко през обработената нива, право към трупа на селянина. Мъжът й се движеше спокойно, без бързане, с дълги крачки, самоуверен и горд.
Най-после стигнаха гората и там, между тъмните дървета, имаше тясна пътека. Ерик я блъсна напред, но сега вече Рианон не издържа и се обърна разярено към него:
— Копеле! Защо…
Без да губи време, мъжът й заповяда рязко:
— Тичай!
Блъсна я и двамата хукнаха като подгонени през гората. По някое време Рианон разбра, че Йорг и излъганите му сънародници все пак бяха тръгнали да ги преследват.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ерик я настигна, улови ръката й и я повлече след себе си с такава скорост, че Рианон скоро се задъха. Дробовете й горяха, краката отказваха да й се подчиняват. Клоните на дърветата късаха дрехите й и се оплитаха болезнено в косата й, но въпреки задавените й стонове Ерик не забави темпото нито за миг. Макар че беше едър и мускулест, той се движеше с учудваща лекота.
Накрая Рианон се спъна на един корен. Ръката й се изплъзна от здравата хватка на мъжа й и тя се просна с цялата си дължина в една кална дупка. Ерик спря, обърна се и ядно изруга. Протегна й ръка за помощ, после спря и се ослуша.
В гората беше тихо. Йорг и хората му бяха изгубили следите им. Продължителното мълчание на Ерик потвърди предположението на Рианон.
— Е, милейди — изпъшка той, останал без дъх, — ще бъдете ли така добра да се изправите, за да продължим пътя си? Или желаете малка почивка?
Страхът й от Йорг изчезна в мига, в който гневът отново пламна в гърдите й. Тя сграбчи шепа тиня и я плесна право в лицето на Ерик, след което пъргаво скочи на крака и предпазливо го заобиколи.
Тинята го улучи право в носа. Рианон едва не избухна в смях, защото тъмната кал беше прекрасна рамка за сините очи, също като сребърния му шлем.
— Да, нуждая се от почивка! — изкрещя тя и пое дълбоко дъх. — Но това не значи, че ще почивам в тинята! Не мога повече, милорд. Кажете ми най-после какво, за Бога, търсите тук?
— Какво? — Ерик се изправи и опря ръце на хълбоците си. — Да не би да сте искали да си останете при датчаните, мадам? Ако е така, трябва само да ми кажете!
— Ах, значи щяхте да ме оставите там, така ли? Много добре си спомням, че някога имаше едно място, където пожелах да остана, но тогава нямаше кой да се съобрази с желанието ми!
Ерик се хвърли към нея и преди да е успяла да се отдръпне, я сграбчи за кръста. Метна я като чувал на рамото си и продължи напред.
— Какво правите? — изкрещя вбесено Рианон.
— Връщам ви на датчаните! — изрева в отговор мъжът. — Вие сте една зла вещица, една проклета жена, хапете и, за да бъда честен докрай, косата ви вече е добила цвят на купчина тор.
— О! — Рианон забарабани с юмруци по гърба му. — Веднага ме пуснете!
Ерик наистина я пусна и тя падна в тинята. Ръката й веднага посегна да го замери с втора шепа кал, но само след миг той вече седеше върху нея, не по-малко изпоцапан с лепкава тиня. Всичко, което се виждаше от лицето му, бяха очите. Да, и белите зъби, когато се ухили. Пръстите му се сключиха около китките й.
— Дойдох да ви спася, макар че и самият аз не знам защо!
— Глупак! Можеха да ви убият! — изкрещя в отговор Рианон. — Забравихте ли, че отговаряте за живота на стотици мъже? Защо дойдохте сам самичък сред тази орда датчани?
— По дяволите, жено! — изрева ядно Ерик. — Не знаете ли какво щяха да направят с вас, ако бяха разбрали, че цялата армия е тръгнала да ви освободи? Щяха да ви прережат гърлото още преди да сме успели да ги нападнем.
От думите му я побиха студени тръпки. Вече беше чувала какво правят викингите с жертвите си. Говореше се за мъже, приковани към някое дърво и заставени да гледат как разрязват вътрешностите им. Под дебелия пласт мръсотия лицето й побледня, а тялото й се разтрепери като лист. Усети тежестта му върху себе си и осъзна, че той не е разбрал правилно мълчанието й. Особено когато заговори отново: