— Какво стана с датчаните? — прекъсна го сухо Ерик.
— Какво можеше да стане? — ухили се гордо Роло.
— Изтребихме ги до крак — обясни бързо Роуан. Очите на Рианон срещнаха неговите и бузите й пламнаха. Пак го посрещаше без дрехи…
Патрик, който внезапно осъзна, че е коленичил върху туниката й, скочи на крака.
— Ще минем от другата страна и ще ви чакаме — обърна се той към Ерик.
Роло не беше толкова деликатен. Смехът му огласи полянката.
— Виж ти, ние не мигнахме цяла нощ от тревога за милорд и милейди, а те са прекарали няколко часа в рая. Е, извинете ни, Ерик — ще ви чакаме под дърветата.
Патрик се метна на седлото и ездачите бързо изчезнаха. Рианон обърна гръб на мъжа си и се опита да се облече под наметката. В продължение на един дълъг миг Ерик остана неподвижен, после гръмкият му глас я стресна:
— Какви са тия работи, мадам? Каква нова игра играете? — Той рязко смъкна наметката от раменете й и Рианон се разтрепери от хладния утринен въздух. Гневът й избухна с нова сила.
— Вече познавам всяка частица от великолепното ви тяло, Рианон — продължи невъзмутимо Ерик. — Освен това бих искал да ви напомня, че ми принадлежите, че не съм търпелив човек и че не понасям глупостите ви.
Рианон го изгледа с цялото презрение, на което беше способна, и отчаяно си пожела да имаше малко повече сила, за да го удари, както заслужава. После отметна глава назад и подпря ръце на хълбоците си, без да се тревожи от голотата си.
— Добре! — изфуча гневно и посегна към чорапите си. Ерик я наблюдаваше, потънал в студено мълчание. Но когато тя се облече и тръгна през поляната, протегна ръка да я задържи.
— Предупредих ви, милейди — можете да ме мразите, но трябва да ми се подчинявате!
— Обещавам ви, че никога вече няма да изпращам послания — отговори остро тя.
— Да ми се подчинявате във всяко едно отношение — допълни твърдо Ерик, сякаш не я беше чул.
— Ще се грижа да поднасям на масата ви най-вкусни ястия — обеща тържествено тя.
Мъжът се усмихна, сините му очи блеснаха иронично.
— Във всяко едно отношение — повтори меко той. — Ще получа онова, което искам да имам.
Рианон пое дълбоко въздух, за да обуздае лудото биене на сърцето си.
— А какво ще кажете за моите желания, милорд?
— Ще се радвам да ги изпълня.
— Ами ако желанието ми не може да бъде изпълнено?
Ерик се засмя и я привлече към себе си, без Рианон да разбере гневен ли е или развеселен.
— Смятам, че трябва да се научите да нагаждате желанията си към моите, Рианон. Така и двамата ще бъдем доволни. — Усмивката бързо изчезна, гласът му се понижи и в тихите слова прозвуча недвусмислена заплаха: — Предупредих ви, че трябва да ми се подчинявате. Ще наложа волята си, затова дори не помисляйте, че можете да ме мамите.
— Ще наложите волята си? — повтори иронично тя, за да го ядоса. — Но този път не ви послушах, велики Ерик от Дъблин. Има само две възможности: или предателката съм аз, или съм проявила непослушание, като съм тръгнала да ви предупредя. Аз не съм по-добра от Александър и със сигурност не съм по-ценна от него! Какво ще направите с един упорит кон или с някой непокорен слуга? Защо не ме обесите на най-близкото дърво, милорд, защо не ми откъснете главата от раменете, за да сложим най-после край?
— Не бих прибягнал до такава окончателна стъпка — отговори с усмивка той. — Имайте ми доверие, мадам. Много сериозно размишлявам дали да не ви наложа болезнено наказание, но такова, на което да присъствам само аз и което да се извърши в частните ни покои. Но сега, милейди и моя съпруго, можем ли най-после да тръгваме?
Рианон го изгледа с омраза и бързо му обърна гръб.
— Все някоя датска брадва ще ви застигне, милорд — прошепна със сладък глас тя.
— Вече е твърде късно, скъпа моя съпруго — отвърна също така сладко той.
Битката беше загубена. Рианон вирна гордо брадичка, за да прикрие отстъплението си. Без да каже дума, забърза през полянката към мястото, където Роло, Патрик и Роуан я очакваха начело на група воини. Патрик й доведе кон и й помогна да го възседне. Рианон видя как Роло доведе на Ерик белия жребец. Ерик се усмихна, поздрави животното като стар приятел, помилва ноздрите му и пошепна нещо в ухото му, преди да го възседне.
Той се радва много повече на коня, който ми открадна, отколкото на жена си, каза си горчиво Рианон и отново се учуди на острата болка, пронизала сърцето й. Защо се вълнуваше толкова? Той беше нападнал родната й страна и й беше отнел всичко. Дори гордостта. Ироничните й забележки и привидният бунт бяха само отбранителен бой, призна пред себе си тя, последни усилия да му устои. Но тя никога нямаше да се признае за победена, иначе беше загубена.