Рианон не се страхуваше, че ще потънат или някоя вълна ще ги отнесе от борда. Ако това се случеше, толкова по-добре. Може би едно такова събитие щеше да накара съпруга й най-после да даде признаци на живот, защото Ерик сякаш се беше сраснал с носа на кораба си. Скръстил ръце на гърдите си, той стоеше неподвижен, устремил сините си очи към страната, към която плаваха. Бушуващите вълни не го тревожеха. А Ирландия беше толкова далеч…
Рианон се изправи и се олюля. Залови се за релинга и се почувства слаба и болна. Запита се кой ли управлява кораба, след като всички моряци са се събрали да наблюдават унижението й.
— Добре ли сте, лейди?
— Внимавайте за вълните!
— Кълна се в Один и в християнския Бог, май й е много лошо, а?
Най-после се появи Мергуин. В очите му нямаше обвинение за лекомислието й. Докато мъжете си шепнеха, че високите вълни разболяват много хора, дори опитни моряци, Мергуин я погледна със знаещ поглед. Причината за неразположението й беше детето, което растеше в утробата й. И двамата го знаеха.
Той избърса лицето й с влажна кърпа и й донесе нещо за пиене. Рианон затвори очи и се облегна на рамото му, зарадвана от загрижеността му. Прегръдката му беше странно утешителна. Много й се искаше да докосне обрулената му от вятъра буза, да му благодари и да го помоли за прошка. Но нима можеше да му признае, че започва да обича Ерик?
Когато отвори очи, видя съпруга си. Изправен самоуверено пред нея, с очи, които шибаха като камшик, с ръце на хълбоците, докато мускулестите му крака се поклащаха леко в ритъма на вълните, сякаш яздеше боен кон. Бузите й пламнаха от срам и тя стисна здраво зъби.
— Тя е добре! — извика Ерик към хората си и те се смълчаха. Всички се върнаха по местата си и тя остана сама на кърмата, подкрепяна от Мергуин, изложена на обвинителния му поглед.
— Те си помислиха, че ще скочите през борда. За миг и аз си помислих същото — продължи невъзмутимо Ерик.
Рианон се опита да се отдръпне от Мергуин, но не можа. Преглътна мъчително и отговори:
— О, сър, вие ми причинявате много мъка, но не чак толкова, че да се опълча срещу Божиите закони!
Ерик стисна здраво зъби, вената на врата му запулсира в бърз ритъм.
— Радвам се да чуя, че не съм в състояние да ви тласна към такава отчаяна постъпка, милейди — проговори ледено той и подигравателно се поклони. — Позволете да ви изразя най-дълбоките си съчувствия. Не подозирах, че ще се окажете толкова лош моряк.
После й обърна гръб и се върна на мястото си на носа. Рианон едва не изкрещя подире му, че е отличен моряк и че грешката е негова, защото детето в утробата й се бунтува от това пътуване по море. Но прехапа устни и не каза нито дума. Вдигна поглед към тайнствените сиви очи на Мергуин, устремени неотстъпно в лицето й, но без да задават въпроси, без да я осъждат.
— Той преживява тежки дни — обясни тихо старият друид. — А и всички ние. Не познавате Ард-Рий.
Мергуин също обича умиращия крал, каза си с болка Рианон. Но в гласа й прозвуча умора:
— Във време като нашето всички дни са тежки, не е ли така?
Мергуин се усмихна и поклати глава.
— В Ирландия няма да ви е много лесно, но ви очакват и много весели дни. Сама ще видите.
— Няма да остана дълго там — възрази тихо Рианон. Мергуин понечи да каже нещо, но спря и поклати глава. Рианон потупа ръката му. — Няма да остана дълго там, Мергуин. Ирландия не е… не е моята родина, разбирате ли? Тя е негова и никога няма да стане моя. Не искам да засегна никого, но там е много по-различно, отколкото в Англия.
Друидът се облегна назад, очите му се затвориха и Рианон усети пристъп на страх, защото старият човек изглеждаше толкова безпомощен. Въздишката му издаваше безкрайно умора.
— Ще има война — прошепна едва чуто той, но не каза нищо повече и Рианон не можа да разбере какво всъщност е имал предвид.
Беше още тъмно, когато Рианон видя за първи път насечения ирландски бряг. Влязоха в устието на реката, която щеше да ги отведе в Дъблин, и пред очите им се разкри цялата красота на ирландската природа: зелена, отчасти съвсем равна. Странно защо, тя й се стори позната, родна, също като в къщи… Безкрайни поляни, смарагдовозелени хълмове, бели овце.
В далечината се очерта Дъблин. Рианон се смая от могъщите крепостни стени, изградени от тежки камъни, които се белееха в падащия мрак. Когато корабите хвърлиха котва, тя видя, че на брега се е събрала цяла тълпа, за да ги посрещне. Мергуин й помогна да стане. Ерик изобщо не й обръщаше внимание. Сигурно вече беше слязъл на брега.
Когато видя жената, отделила се от множеството, Рианон застина на мястото си и сърцето й заби с все сила. Косата на непознатата беше черна като нощта и стигаше до хълбоците й. Беше стройна и грациозна като млада сърна. Тя изтича към брега и извика името на Ерик.