В залата се бяха събрали всички близки. В краката на Ард-Рий беше коленичил едър мъж с тъмна коса и замъглени от сълзи зелени очи, който приличаше на Иърин и беше младолик като нея.
До него стоеше друг тъмнокос мъж, но очите му бяха сини и приличаше повече на съпруга й. Мъжете и жените, изпълнили помещението, бяха впечатляващи брюнети, руси келти и всички нюанси между тях и Рианон остана с впечатлението, че всеки човек в залата по един или друг начин е роднина на Ард-Рий.
Тя чу латински песнопения и разбра, че са започнали да се молят. Зад леглото на краля беше застанал един свещеник и произнасяше безкрайни молитви. След като свещеникът млъкна, се чу тих шум от стъпки. Повечето хора излязоха от залата.
Ард-Рий отвори очи и на лицето му изгря усмивка. Не се опита да се изправи, само погледна към края на леглото и впи очи във викингския крал на Дъблин. Гласът му беше тих, но чист и ясен.
— Олаф, ти си тук.
— Да, Ейд Финлейт. Винаги.
— Той ми беше добър син, също като другите, нали Нийл? — обърна се кралят към мъжа в долния край на леглото.
— Да, татко. Той ми е като брат.
Очите на стария човек се насочиха към Ерик.
— Моят внук. Вълк като баща си. Ерик, радвам се, че си тук! Сега не бива да ме напускаш. Точно сега не бива да напускаш Ирландия. — От гърлото му се изтръгна болезнен стон. Иърин захапа ръката си, за да потисне риданията си. Ард-Рий затвори очи и продължи: — Бог да ни е на помощ, защото кралете ще започнат война! Мирът, който пазих толкова дълги години, е много, много крехък! Законът повелява кралското достойнство да премине в ръцете на Нийл, не защото е мой син, а защото няма друг мъж, по-подходящ за този отговорен пост. През всичките тези години бях силен, защото ти беше с мен, Олаф. Моля те в името на Бога, помогни и на сина ми!
— Ще го направя, Ейд, защото съм верен на клетвата, която си дадохме преди много години — отговори сериозно кралят на Дъблин. — А сега си почини. Стените на Дъблин са непревзимаеми и Нийл винаги е добре дошъл зад тях. Моите синове, твоите внуци, отново ще вдигнат меча си в защита на Ирландия. Наистина, Ейд, татко мой, аз съм твой син.
Очите на Ард-Рий отново се отвориха и в тях проблеснаха сълзи. Но бързо се затвориха, а когато след миг погледнаха отново, в тях се четеше болка.
Всички очи се устремиха в Рианон. Ард-Рий издърпа ръката си от тази на Ерик и я протегна към новата си снаха. Стресната до дън душа, Рианон навлажни устни и несигурно погледна Иърин.
— Моля те! — прошепна кралицата.
Рианон пристъпи напред. Пръстите на стария крал се сключиха с изненадваща сила около нейните.
— Прости ми! — зашепна задавено той. — Прости ми, прости ми. Тогава те обичах с цялото си сърце, обичах те, както винаги съм те обичал.
Той ме смята за някоя друга, каза си уплашено Рианон. За коя ли?
Възцари се мълчание. Рианон не смееше да се помръдне и се взираше в мокрите от сълзи очи на краля.
— Кълна се в Бога, обичах те като никого другиго! Но по-важна беше земята, нали знаеш. И борбата. Трябваше да направя това и го направих. — Той замлъкна и съедини ръката й с тази на Ерик. Рианон понечи да се възпротиви, да издърпа ръката си, но острият син поглед на мъжа й издаваше недвусмислена заплаха. Не й остана нищо друго, освен да се подчини. А после спря да диша, защото старият крал продължи, каза неща, които я прободоха право в сърцето, който никой не можеше и не биваше да види: — Познавах мъжа, знаеш ли, бях чувал неща за него, които никое момиче не бива да знае. Познавах страшната му сила и с цялото си сърце се молех да ми простиш. Молех се да го обикнеш, молех се времето да ти помогне, съвместният живот да ви донесе мир. Беше заради Ирландия, разбираш ли? Кажи ми, че ми прощаваш, моля те, дете, кажи, че ми прощаваш!
Рианон не смееше дори да се помръдне. Устата й беше пресъхнала, очите й се пълнеха със сълзи. Взря се в настойчивия син поглед на умиращия и прочете в дълбините му страх. Ерик стисна ръката й така силно, че тя едва не изпищя. Гласът му прозвуча грубо:
— Кажете му! По дяволите, жено, кажете му каквото иска да чуе!
— Прощавам ти! — извика задавено Рианон. Освободи ръката си и докосна нежно бузата на стария мъж. Сълзите рукнаха от очите и й донесоха облекчение. Устните й сами произнесоха онова, което старият човек със сигурност искаше да чуе: — Разбира се, че ти прощавам. Аз те обичам. Онова, за което си се молил, се сбъдна и сега всичко е наред — не можеш да си представиш колко много го обичам и колко отдавна съм ти простила всичко. Никога не е имало крал като теб, никога…