Очите му отново се затвориха. Иърин пристъпи напред, бледа като платно.
— Ерик, отведи жена си в стаята й и се върни. Лекарите смятат, че татко няма да изкара нощта.
— Както желаеш, мамо — отговори Ерик. Целуна й ръка, улови Рианон за лакътя и я изведе от залата, като правеше толкова дълги крачки, че тя едва успяваше да го следва. Преведе я през няколко дълги коридора, изкачиха се по стълбите и най-после отвори някаква врата. Блъсна я с такава сила, че Рианон полетя напред и спря едва в средата на стаята. Мъжка спалня — и без съмнение принадлежаща на съпруга й. Огромно резбовано легло, тежки дървени сандъци, тапети по стените с изобразени на тях бойни сцени, дървена маса с рогове за пиене, голям леген за вода и стомна. В другия край имаше висока камина, а на пода пред нея беше опъната огромна бяла меча кожа. Леглото също беше покрито с кожи, а по стените висяха най-различни оръжия — меч, лък, няколко пики и щит с емблемата на вълка.
Рианон обходи с поглед стаята и отново се обърна към мъжа си. Ерик я наблюдаваше внимателно.
— Какво… какво ми каза дядо ви? — пошепна стреснато тя. — За кого ме взе?
— Съжалявам, но нямам никакво време за разговори — отговори кратко той. — Къщата разполага с всички удобства. Скоро ще дойде някоя слугиня с ядене и пиене и ще донесе всичко, което й заповядате. — Той все още не откъсваше поглед от нея. Побиха я студени тръпки. Вече не беше толкова студен, но мислите му бяха безкрайно далеч. Едва сега осъзна, че той страда, но никога няма да го признае. Изведнъж й се дощя да го прегърне.
Той я беше довел тук насила. Изобщо не се трогваше от чувствата й. Единственото, което го интересуваше, беше тя да се подчинява безпрекословно на заповедите му.
Обърна му гръб и от очите й отново потекоха сълзи. Не можеше да го обича! Не можеше да бъде такава глупачка и да по-тъпче гордостта си. Той постоянно я използваше. Шантажираше я със силата си. Нямаше да му даде нищо, дори съчувствие.
— Сигурна съм, че няма да ми липсва нищо — проговори сковано тя.
Ерик постоя още малко, после излезе и затвори вратата след себе си.
Рианон седна на леглото и захълца, без да знае за себе си ли плаче или за Ерик, за Иърин, за стария Ард-Рий и за цяла Ирландия.
Най-после сълзите й пресъхнаха. Едно момиче на име Грендал се появи със супа и топла медовина. Млади прислужници внесоха красиво резбована дървена вана и много кофи вода, а след като тя се изкъпа, също така незабележимо я изнесоха. Рианон облече нова нощница от фин ирландски лен, богато избродирана, пъхна се в огромното легло, уви се в кожите и веднага заспа.
След известно време се събуди, без да знае защо. Огледа се сънено и разбра, че не е сама в стаята. Ерик седеше с протегнати крака пред огъня, стиснал с две ръце златната си глава. Пламъците пращяха и съскаха, но той беше неподвижен като статуя. Рианон седна в леглото, но замръзна насред движението си, като си припомни как брутално и безчувствено я бе принудил да дойде тук. Но след малко все пак стана, защото си припомни и нежните думи, които бе шепнал в ухото й на брега на рекичката. Тя не го обичаше, но все пак имаше нещо, което ги свързваше. Коленичи до него и му предложи нещо за пиене. Ерик се надигна стреснато, взе рога с медовина и я изгледа недоверчиво.
— Какво искате, Рианон?
Тя скочи и се отдръпна по-далече от него.
— Какво искам ли? — повтори невярващо.
— Да — потвърди сухо той. — Всеки път, когато идвате при мен, кроите нещо, не е ли така?
Рианон понечи да се му обърне гръб и да се отдалечи, но той улови ръката й и я задържа.
— Няма да си заминете — изрече твърдо.
— Не ви моля да ме пуснете — отвърна хладно тя.
Ерик я погледна преценяващо, после кимна и отново устреми отсъстващ поглед в пламъците.
— Издъхна — прошепна тихо той. — Ейд Финлейт си отиде и с него си отиде десетилетният мир в Ирландия.
— Толкова съжалявам — прошепна меко Рианон. Чувстваше болката му и жадуваше да я облекчи.
Ерик пусна ръката й и тя остана неподвижна, без да знае какво да направи.
— Наистина, Ерик, много съжалявам.
— Легни си, Рианон.
Тя все още не можеше да се реши.
— Има ли нещо…
— Легни си, Рианон. Искам да остана сам.
При този груб отказ тя се обърна като ужилена. Много й се искаше да избяга от стаята, далече от него, но не се осмели, не и когато беше в това настроение. Може би щеше да я остави да си отиде… а може би не.
Дълбоко наранена, тя се сви на кълбо в единия край на леглото и му остави много място. Беше й студено и трепереше, макар че беше нахвърляла отгоре си всички кожи. Накрая все пак заспа.