Започваше новият ден. Слава Богу, нощта отмина, каза си неволно Ерик.
Може би денят щеше да бъде начало на нещо ново.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Дойде Коледа. Празнуваха я с християнско достойнство. Ерик подари на Рианон красива наметка, обшита със златни конци и украсена със скъпоценни камъни, която се закопчаваше с брошка, изрисувана с келтски мотиви. Тя му подари благородна кама, която беше купила от пътуващ търговец, предлагащ викингски стоки от балтийските страни. Подари му и красива туника със златни ръбове, която беше ушила със собствените си ръце през дългите месеци на отсъствието му.
Празничните дни бяха радостни за Рианон. Тя все повече обикваше семейството на Ерик и красивия град Дъблин и й беше неприятно да си спомня колко беше мразила и проклинала мисълта да дойде тук.
Имаше само две неща, които я смущаваха. Първо, че Роуан беше загинал в чуждата страна, в която беше дошъл и заради нея. И второто беше, че прекарваше твърде дълго време сама, през което мисълта за смъртта му продължаваше да я измъчва. Защото след нощта, в която я утеши за загубата на Роуан, Ерик бе решил да нощува в голямата зала. Като причина беше посочил, че се бои да не смущава нея или бебето.
Синът й все повече я възхищаваше. Струваше й се, че всеки път, когато мислите й се насочеха към болезнената загуба на Роуан, бебето престава да суче, поглежда я учудено и в същото време знаещо и чака, докато тя се отпусне и отново му се усмихне.
Дори когато ледените януарски ветрове заблъскаха с все сила стените на града, Ерик не спря да излиза на езда. Корабите му бяха ремонтирани и снабдени с достатъчно провизии за пътуването на изток, към Англия. Изглеждаше, че той много повече от жена си желаеше да напусне своя роден град.
Датата на тръгването беше определена за края на януари. Рианон намери мъжа си в оскъдно мебелираната стая, в която нощуваше, и се опита да го разубеди.
— Нима наистина искаш синът ти да тръгне на път в това студено време, когато морето е бурно и ветровете са ужасни? — попита сърдито тя. — Трябва да почакаме!
— Не мога да чакам — прекъсна я нетърпеливо той. Седеше пред огъня и грижливо точеше меча си. Рианон знаеше, че е кръстил оръжието си Венгеанс, отмъщение. Дори смъртта, която сееше, имаше свое име. Рианон спря пред него и когато той я погледна, очите му бяха ледено сини, далечни и пренебрежителни както винаги. Нищо не се беше променило истински. Той беше свой собствен господар, а тя беше само негова собственост, която можеше да разиграва, както пожелае. Макар че истински обичаше сина си. — Не мога да чакам! Обещах да помагам на Алфред от Есекс и ще го сторя. Върнах се да се бия за роднините си и Алфред ме разбра, но скоро ще дойде пролет и когато той нападне Гунтрум, аз трябва да съм там!
— Ерик…
— Милейди, става въпрос за моята чест.
Очите й се напълниха със сълзи.
— Наистина ли смъртта е въпрос на чест?
Ерик я погледна втренчено.
— Точно така, мила моя. За мъжа тя е единствената врата към светлите зали на Валхала.
Рианон се обърна и излезе от стаята. Дните минаваха бързо и двамата почти престанаха да разговарят. Рианон все по-често се вглеждаше в сивото, заплашително небе. Когато настъпи денят на отплаването, усети известно облекчение, защото вятърът беше отслабнал, макар че морето все още беше пълно с разгонени вълни.
Рианон потърси свекъра си и го помоли да спре Ерик. Ала Олаф само се усмихна любезно.
— Трябва да тръгнете. Той е положил клетва да помага на Алфред. Взе земята ти, направи те своя съпруга, роди ви се хубав малък син. Трябва да се върнете. Там е домът ви.
— Но…
— Нищо не може да го спре, Рианон. Не се тревожи, всичко ще мине добре. Мергуин предрече, че плаването ще мине благополучно, а той никога не се лъже. Сигурен съм, че много ще ми липсва.
— Мергуин ще тръгне с нас?
Олаф кимна, прегърна я и нежно я целуна по челото.
— Времето дойде. Нищо не мога да направя. Ерик ще върви по пътя си като всеки истински мъж. Ако някога пожелаеш да дойдеш отново, ако усетиш нужда от нас, не се колебай. Морето не е непреодолима пречка за хората, които се обичат.
Нищо и никой не можеше да й помогне. Времето беше дошло. Мергуин беше казал, че пътуването ще мине добре, но въпреки това щеше да отплава с тях. Щом беше толкова сигурен, че нищо лошо няма да се случи, защо отиваше в чуждата страна? Нали сърцето му принадлежеше на Ирландия?
Рианон благодари сърдечно за гостоприемството и още веднъж изрази пред Иърин съчувствия за загубата на баща й. Кралицата се усмихна и се опита да я успокои: