В дома ни вече се води студена война, каза си един ден Рианон. Не можеше да разбере защо Ерик продължава да я избягва. Гарт растеше, бащата се радваше много на малкия си син и често играеше с него. И въпреки това продължаваше да спи в друга стая. Рианон беше дълбоко засегната. Гневът й постоянно се усилваше, а неловкото положение, в което беше изпаднала, още повече подхранваше пламъците му. Ако Ерлик я желаеше, той щеше просто да я грабне в прегръдките си и да я вземе. Тя нямаше силата да го помоли да се върне. Беше твърде горда, за да го стори. Онази нощ той я беше прегърнал и й беше обещал, че никога няма да я пусне да си отиде.
А оттогава не я докосваше.
Февруари мина, дойде март. Денят, в който войската щеше да тръгне, наближаваше и тя беше твърдо убедена, че няма да го понесе. Мергуин беше раздразнителен и рядко отваряше уста да каже нещо. Това разгаряше страха й. Непременно трябваше да поговори с Ерик, преди да е заминал. Един ден стисна зъби и тръгна към стаята му. Почука на вратата, която беше открехната, побутна я и тихо влезе в стаята. Видя, че Ерик е седнал в дълбока вана и водата му стига чак до гърлото. А до него стоеше не някой от слугите, а красивата девойка Джудит.
Той не беше чул почукването и не се обърна. Главата му беше облегната на ръба на ваната, лицето му бе покрито с гореща кърпа. Рианон отметна гордо глава назад и влезе в стаята. Джудит вдигна очи и я изгледа с разширени от ужас очи. Рианон се усмихна невероятно сладко и й махна да излезе от стаята. После грижливо затвори вратата.
— Ах, Джудит, изтъркай ми гърба, ако обичаш! — проговори внезапно Ерик. Рианон промърмори нещо в знак на съгласие, пристъпи зад него и дръпна кърпата от лицето му. Ерик се приведе и откри гърба си. Рианон започна да трие мощните рамене, като постоянно хапеше устни, за да удържи на напора да го удари. Обаче при следващите му думи в гърдите й се надигна луд гняв:
— След като се справи толкова добре с гърба ми, защо не се заемеш и с предницата?
Дрезгавият глас издаваше недвусмислено намеренията му.
— О, милорд! За мен е голяма чест да се погрижа за предната част на тялото ви — и ще го правя всеки ден! — изфуча разярено тя. Преди Ерик да е успял да каже и дума, Рианон потопи кърпата във водата и я плесна върху лицето му. После се обърна и избяга от стаята. В очите й пареха сълзи, гняв изгаряше сърцето й.
— Рианон! — изрева заповеднически Ерик, но тя не му обърна внимание и продължи да тича.
Спусна се по стълбата, мина покрай Патрик и Роло, не обърна внимание нито на събраните в залата мъже, нито на Адела и Дария, които бродираха заедно един огромен стенен килим.
— Рианон! — изкрещя още веднъж Ерик.
Забравила всичко около себе си, Рианон грабна топлата си наметка и се втурна към оборите. Блъсна настрана ратайчето, надяна юздите на една кобила, метна се на голия й гръб и препусна в луд галоп към градските порти.
Мина покрай стражите и се понесе към морския бряг. Нямаше представа накъде се движи. Стори й се, че е минала цяла вечност, докато забеляза, че бедното животно се нуждае от почивка. Когато най-после намали темпото, осъзна, че е завалял сняг и нощта е леденостудена. Обкръжаваше я непрогледен мрак и макар че познаваше всяко ъгълче на своята страна, тя се беше загубила.
Но дори това нямаше значение в този момент.
— Да върви по дяволите! — извика тя и нощният вятър понесе думите й. Сълзите рукнаха като порой от очите й. Не обръщаше внимание къде стъпва кобилата й и се стресна до смърт, когато животното изведнъж се изправи на задните си крака и уплашено изцвили. Рианон не успя да реагира навреме, плъзна се по мокрия гръб на коня и тупна на земята. Ударът беше силен и тя едва не загуби съзнание.
Невярната малка кобила й обърна гръб и препусна обратно — натам, където я чакаше топлият обор, пълен със сено.
Рианон се надигна, потърка натъртеното си задниче и простена от болка. После обаче тялото й се разтърси от силни тръпки и сърцето й спря. Гарт! Той вече спеше по цяла нощ, но на сутринта щеше да се събуди гладен и сам. Е, сигурно щяха да се погрижат за него. Адела и Дария го обожаваха и никога нямаше да го оставят да страда. Освен това имаше достатъчно козе мляко, за да му дадат да пие.
Тя се беше изгубила и може би нямаше да стигне до къщи. Но нямаше да умре, в никакъв случай. Още сега щеше да тръгне обратно и все някак щеше да намери пътя…
Внезапно се чу тропот на конски копита и само след секунди от мрака се отдели едрата фигура на Ерик, възседнал любимия си бял жребец. Рианон веднага изтри сълзите от очите си, приглади косата си и се уви по-плътно в покритата със сняг наметка. Той спря пред нея, но не каза нито дума. Все пак тя беше сигурна, че е забелязала в очите му иронични искри. Как смееше да й се подиграва!