Той опря глава в гърдите на стареца и чу слабото биене на сърцето му. Слава Богу, беше жив! Но не можеше да го вземе със себе си. Трябваше да го остави да лежи тук. А ако не успееше да го отнесе през морето, за да го погребе в ирландска земя, щеше да излезе с кораба си в открито море, да го положи върху един сал заедно с руните и келтските му кръстове, да го запали и да го пусне да се носи по водата. Така щеше да освети пътя му към залите на Валхала. Господи, как щеше да му липсва! До края на живота си щеше да усеща отсъствието му.
Внезапно старческите гърди се раздвижиха. Мъдрите сиви очи се отвориха, очевидно с огромни усилия, и се впиха в неговите.
— Не губи време с мен, принце. Аз съм си добре тук в гората. Тя знае, че Уилям е предател, и ще се опита да го спре. Побързай да я настигнеш. Тръгнаха на север по продължение на скалите и хълмовете. И без това си закъснял. Побързай. Остави ме да лежа тук и изчезвай, чуваш ли!
— Не мога да те оставя да умреш тук!
Мергуин се усмихна и му махна с ръка да се наведе над устата му. Пошепна му нещо и изтощено се отпусна назад.
— Роло, ела и вземи Мергуин. Качи го на коня си и го отведи у дома с най-голямата възможна предпазливост.
— Но така ще останете само трима! — възрази възбудено приятелят му.
— Вече съм яздил съвсем сам срещу двайсет мъже — отвърна сухо Ерик. — Вземи Мергуин. Йон и Едуард трябва да отмъстят на Уилям за смъртта на стария си приятел, а аз искам да си върна жената и детето. Тръгвай сега, и по-бързо!
Роло изпълни заповедта, без повече да се противи. Ерик скочи на седлото и препусна напред. Едуард и Йон го последваха.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Нощта напредваше. Не бяха спирали нито за минута. Гарт ставаше все по-неспокоен, постоянният му плач късаше нервите й и я караше да се страхува от реакцията на Уилям. Трябваше по някакъв начин да го накара да млъкне. Принуди се да го накърми пред очите на предателя, под погледа му, който я смразяваше и я изпълваше с несигурност и срам. Положи усилия да не го забелязва, докато най-после разбра, че единственото му желание е да напредват възможно най-бързо и да стигнат възможно най-далече.
Мергуин й беше казал, че Ерик е на път. Дано само беше вярно! Точно сега ли, когато бяха открили любовта си, трябваше да я изгубят заради един жалък предател? Ако имаше Бог на небето, той не биваше да го допуска.
Тя се опита да забави Уилям и Алън, като на няколко пъти се оплака, че има нужда да се поразтъпче, че е ожадняла, огладняла и изтощена до смърт. Но Уилям беше твърдо решен да достигне целта си и нямаше да спре, преди да го е направил.
Когато най-после пристигнаха, беше късна нощ. Целта на уморителната езда се оказа една пещера, разположена на висок хълм, с тесен вход, към който се виеше пътека. Рианон веднага проумя колко удачен е този избор, защото никой не можеше да се приближи до пещерата, без да го видят отдалече.
Уилям скочи от коня си и пристъпи към Рианон.
— Виждам, че сте разбрала какви предимства има тази пещера, милейди. Щом мъжът ви наближи — ако изобщо го направи, — ще го посрещна както подобава.
— И какво ще стане тогава? — погледна го презрително Рианон. — Ще го видите, че идва, и какво? Той ще ви убие и вие го знаете. Как ще го спрете? Дори да дойде съвсем сам, ще убие първо Алън, а после и вас, но много, много бавно.
— Не мисля.
— И защо не?
— Защото ще знае, че щом се приближи, първо детето му, а след това и жена му ще полетят от скалите в пропастта. А сега слезте от коня, Рианон.
Той й протегна ръка. Рианон притисна Гарт до гърдите си, зарадвана, че малкият най-после беше заспал.
— Ще се справя и сама — отвърна сковано тя.
И наистина се справи, но не можа да избегне докосването му. Когато стъпи на земята, Алън взе поводите на кобилата и я въведе в пещерата. Уилям не помръдваше от мястото си, втренчил мътен поглед в Рианон. Пръстите му нервно подръпваха мустаците и дългата брада. Най-после Алън се върна.
— Разпалих огън малко по-навътре. Приготвих легло за Рианон и детето.
— Много добре. — Очите на Уилям не се откъсваха от Рианон, усмивката не слизаше от лицето му. — Ти ще поемеш първата стража. Милейди, последвайте ме, ако обичате.
— Не искам… — започна тя, но Уилям кимна на Алън, който светкавично я сграбчи за раменете. После Уилям собственоръчно й отне сина.
Той ще го направи, каза си тя. Беше толкова изтощена и уплашена, че всеки миг можеше да изпадне в истерия.
— Върнете ми го. Ще го сложа да спи.
Уилям поклати глава, обърна се и влезе в пещерата. Тя го последва, изпълнена с отчаяние.