Само че Рианон не знаеше, че двамата отдавна не бяха сами.
Ерик, принцът на Дъблин, беше застанал като вкаменен само на четири метра от влюбените. През нощта бе сънувал змии.
Зли, коварни гадини, които бяха вдигнали глави срещу него, и той бе извадил меч, за да ги изтреби до крак. Размаха меча с цялата си сила, но не можа да се справи с тях. Йемения беше до него и той знаеше, че е лежала тук; усещаше нежното й докосване, милувката на косата й, крайниците й се преплитаха в неговите. Продължаваше да се бие със змиите, но те бяха безброй. Ала когато посегна към Йемения, от гърлото му се изтръгна отчаян вик и проби небето. Любимата му беше цялата в кръв. Взе я в обятията си и се опита да й вдъхне живот, но кръвта заля и двамата като потоп. Едва тогава осъзна, че това не е Йемения, че в обятията му лежи друга жена и косата й го е загърнала целия. Опита се да отмахне от лицето й напоените с кръв кичури, но тя започна да потъва в постоянно надигащото се море от кръв. Змиите я теглеха към дълбините му. Той посегна към нея и отново изкрещя…
Събуди се вледенен. Скочи на крака и стисна верния си Венгеанс.
Дишането му бавно се успокои. Укори се, че се е уплашил от един сън, докато наяве беше готов да се опълчи срещу цялата датска армия. Легна отново и се загледа в луната, измъчван от спомени. Очите му бавно се затвориха и този път заспа дълбоко.
Усети настъпването на утрото, целувката на развиделяването, първия слънчев лъч. Чу мекия ромон на потока и се озова в онова приятно, безтегловно състояние между съня и будуването. Някъде далече в гората се чу шум. Пращенето звучеше безобидно и той знаеше, че не го заплашва опасност. Затова не се изправи. Още в полусън установи, че крачките са на момиче. Малката се стараеше да стъпва безшумно и очевидно не желаеше компания. Ерик нямаше намерение да пречи на усамотението й, затова не издаде присъствието си.
След време обаче към нея се присъедини мъж.
Ерик чу откъслеци от шепота им. Беше склонен да предостави влюбените на щастието им, но не можеше да си тръгне, без да го видят.
Видя как започнаха да се събличат. Видя възхитителната белота на нейния гръб, защото косата й беше сплетена на плитка и увита на тила. Жената беше замайващо красива и Ерик не можеше да откъсне очи от меката закръгленост на гърдите й, от добре оформеното задниче и възхитително тънката талия. Шията й беше дълга и прелестна, раменете красиво извити и гъвкави. Той я наблюдаваше със затаен дъх и в същото време му се искаше да бъде някъде далеч, за да не пречи на страстната им прегръдка.
Следващите думи обаче се чуха съвсем ясно и Ерик внезапно съзна коя е жената насреща му.
Рианон. Годеницата му.
Не можеше да позволи това. Не беше искал да нахлуе така рязко в живота й, но тя му беше обещана и сега той трябваше да пази собствеността си.
Тя щеше да стане негова жена!
Гневът заплашваше да го надвие и трябваше да положи немалко усилия, за да се овладее.
Може би влюбените се бяха срещали и друг път тук, във високата трева, и се бяха любили.
Но той нямаше намерение да се остави да го мамят — сега и тук, или по-късно. Скочи на крака и светкавично посегна към меча си, за да даде урок поне на нахалния млад овен, който си беше позволил да докосва годеницата му.
Но не успя да стигне до любовната двойка, защото тишината на крайбрежната полянка внезапно бе разкъсана от конски тропот.
— Намерете ги! — изкрещя мъжки глас. — За честта на краля! Търсете ги!
Рианон изпищя и скочи на крака. Нямаше време да се облече, но любовникът й се надигна и я загърна с наметката й.
— Бягай! — пошепна в ухото й той. — Опитай се да стигнеш сечището!
— Не! Мен кралят няма да убие, но с теб ще бъде безмилостен! О, Роуан, ако пострадаш заради мен…
— Върви! — заповяда отново младежът и я блъсна право към мястото, където беше застанал Ерик.
— Не! Няма да направя нито крачка, докато не те видя да избягаш! Ако не ни намерят заедно, няма да те обвиняват за изчезването ми, нито пък за… — Гласът й пресекна от ужас.
— Добре, ще избягам — обеща неохотно момъкът и отново я бутна в противоположната посока.
Рианон се втурна слепешката в храстите. Ерик не се помръдваше, борейки се с бесния си гняв. Конниците бяха съвсем близо и той знаеше, че девойката отчаяно се опитва да им се изплъзне. След миг тя прекоси потока и се спъна точно пред краката му. Видя края на наметката му и инстинктивно се залови за него.
— О, сър, моля ви, помогнете ми! Настойникът ми е решил да ме омъжи за едно викингско копеле и тъкмо правя отчаян опит да се измъкна от преследвачите му. Съдено ми е да прекарам живота си с един отровен плъх, но…