Очите му се присвиха в тесни цепки.
— Да ви покажа ли какво значи това? — попита той.
Рианон остана безмълвна. Ерик пришпори коня си и тя се опита да сложи малко ред в обърканите си мисли, макар че трепереше в силната му прегръдка.
Хората на краля бяха точно зад тях и изведнъж самообладанието на Рианон се прекърши.
Тя беше опозорила Алфред. Точно сега, когато най-после се бе преклонила пред волята му, беше поругала честта му. Беше се примирила с предстоящата сватба и възнамеряваше да спазва условията на споразумението, сключено от краля. Но всичко се обърка. И макар че в действителност не беше сторила нищо лошо, мъжът, на когото бе обещана, я завари в твърде неловко положение с друг мъж. А годеникът й се оказа именно човекът, който се бе заклел да й отмъсти…
От краля не можеше да се очаква никаква помощ.
Роуан! — изплака вътрешно тя. Този омразен викинг ги видя заедно. Той щеше да намери Роуан и да поиска удовлетворение.
Щеше да се пролее кръв и само тя беше виновна за това.
Пред очите й причерня и тя се отпусна безсилно в ръцете на мъчителя си. Ала дори когато я обгърна непрогледната мъгла на безсъзнанието, не престана да усеща силната прегръдка на мъжа, от когото отчаяно се опитваше да избяга.
Той беше викинг… и неин господар.
ШЕСТА ГЛАВА
За съжаление милостивата забрава трая твърде кратко време. Събуди я здраво разтърсване. Още беше в ръцете на викинга. Той я вдигна и небрежно я пусна на земята. Рианон не успя да запази равновесие и се свлече на колене. Вдигна поглед към грамадния ездач пред себе си и се взря като замаяна в ледените сини очи.
— Дрехите ви, лейди — уведоми я сухо Ерик. Беше я отвел там, където в тревата бяха разпръснати нещата й. Колко й се искаше да изкрещи в лицето му презрението, гордостта и омразата си! Но погледът й бе привлечен като с магнит от малката купчинка: тънката долна риза, дългата туника, чорапите и кожените обувки.
Бузите й пламнаха. Не можеше да очаква учтивост при ситуацията, в която я бе видял. Но не можеше и да свали наметката си и да се облече в негово присъствие. Освен това не беше извършила нищо лошо — макар че викингът беше убеден в противното.
Тя вдигна гордо глава, но не посмя да го погледне в очите.
— Ако обичате…
— Не обичам — прекъсна я рязко той.
— Проявете поне малко учтивост!
— Отначало искахте милост, сега пък настоявате да проявя учтивост. Знаете ли колко усилия ми струваше да ви оставя жива? Облечете се и по-бързо!
Да върви по дяволите това копеле, каза си ядно Рианон и тялото й се разтрепери от гняв. Усети прилив на смелост — може би смелостта на безумието. Надигна се бавно и с достойнство и го изгледа с неприкрита враждебност. После загърна още по-плътно наметката си, вдигна едната си вежда и устните й се разкривиха в презрителна усмивка:
— Убийте ме, щом желаете, лорде. Това ще бъде по-добра съдба, отколкото да бъда ваша жена.
Опъването на брадичката му беше едва забележимо, но въпреки това Рианон усети как по гърба й пробягаха студени тръпки. Никога не беше виждала мъж с такова желязно самообладание.
— Наистина ли! — промълви учтиво той. — Съкрушен съм, че мислите така за мен, милейди. — После тонът му рязко се смени: — Облечете се. Веднага. — Гласът му прозвуча тихо и дълбоко като далечен гръм. Рианон се изпъна, за да откаже още веднъж. Усмивката й издаваше непоколебимост.
— Направете го.
— Кое? — попита остро Ерик.
Опитвайки се да потисне предателското треперене, Рианон го изгледа упорито. Беше възседнал коня си като трон, величествен и изискан в официалната си дреха, украсена с отличията на датски и норвежки принц. Юздата на коня беше обшита със северни перли, перли искряха и по брошката, която придържаше наметката му. Рианон беше изправена, но й се струваше, че стои безкрайно по-долу от него, увита в диплите на омачканата наметка, с разпусната, разрошена коса. Само сребърносините й очи святкаха с безкрайна упоритост.
— Направете го! — изкрещя тя. — Извадете езическия си меч и ме насечете на парчета!
След миг от гърлото й се изтръгна уплашен писък. Ерик наистина извади меча си. Жребецът изпръхтя и затропа с копита, а студеният, безмилостен викинг, който го беше възседнал, се приведе и опря острието на меча си в гърлото й. Рианон не посмя да се помръдне, защото върхът бе притиснал вената, която водеше към сърцето.
— Облечете се! Нямам намерение да ви убия, милейди. Не и когато ни очаква такова блестящо бъдеще. Но може би ще се наложи да сляза и да ви покажа как да се облечете.
— Как смеете! — изсъска с треперещ глас тя.