Не, тя се отвращаваше от докосванията му. Припомни си позора, с който я беше покрил, припомни си и какъв е по рождение — и по собствен избор, както изглеждаше. Но в края на сватбената церемония тя бе установила и нещо друго — че щом викингът я докосне, в тялото й се разгарят буйни пламъци. Почувства се като зверче в клетка, което отчаяно търси изход между гъсто разположените решетки.
Скоро той изчезна от очите й. Жените тържествено я поведоха навън. Воините по пътя им ги спираха, целуваха я по бузата и се усмихваха. Гръмогласните им поздрави минаваха покрай ушите й. Повечето бяха на градус, защото виното и бирата се лееха в изобилие, а и самите събития през тази паметна нощ бяха опияняващи.
Рианон излезе от църквата и свежият пролетен въздух охлади пламналото й лице. Чу смехове, някой засвири на лютия, разнесоха се бавни, упойващи удари на барабан. Някой започна да танцува под лунната светлина и внезапно Рианон се озова в средата на кръга. Виното отново се лееше, този път от роговете на викингите, и когато й подадоха пълен рог, Рианон го надигна с готовност и пи на големи глътки.
Най-после я отведоха в една от пристройките, разположени на известно разстояние от главната сграда. Когато влезе, булката установи, че пристройката се състои от едно единствено помещение, насред което беше поставено огромно легло с чисти ленени чаршафи, пухени възглавници и балдахин с прозрачни завеси. При вида на леглото Рианон пребледня и се разтрепери, но жените бяха до нея. Разнесе се весел смях и всички започнаха да разказват една през друга за собствените си сватби. Чуха се няколко дръзки подмятания колко ли добре изглежда блестящият викингски воин от талията надолу и дамите започнаха да хихикат с ръка на устата.
Съблякоха сватбената й рокля и в продължение на няколко секунди я оставиха съвсем гола. После нахлузиха през главата й прозрачна копринена нощница. Рианон затвори очи и се почувства по-разголена и уязвима отколкото когато и да било преди. Нощницата не скриваше нищо, дори подчертаваше линиите и извивките на тялото й. Милостивата замаяност, която й бе помогнала да изтърпи сватбата, лека-полека отшумяваше. Кралицата беше изчезнала. А толкова й се искаше да я помоли за още една доза наркотик, която да й помогне да преживее предстоящия ужас.
Изведнъж в спалнята се възцари мълчание. Жените замръзнаха по местата си и Рианон се обърна като ужилена в тънката си нощница. На вратата стоеше Ерик, принцът на Дъблин.
Трябваше да се наведе, за да влезе. Дузина мъже останаха до вратата, подвиквайки грубички окуражителни думи на новоизпечения съпруг. И, както преди час до огъня в залата, Рианон усети, че светът излиза от равновесие, че безжизненото й тяло се плъзга към чужд, непознат свят, владян от магьосници, друиди или чужди богове. Звуковете се размиха и станаха съвсем неясни. Ясен остана единствено мъжът, а тя се боеше от него. Ала сърцето й биеше до пръсване и тя се чувстваше по-жива отвсякога, изгаряна от син огън. Беше я страх от него, но той стоеше пред нея като бог, царствен, неумолим. Откакто го бе видяла за първи път, не можеше да го прогони от мислите си. А сега беше негова жена. Но не за да бъде обичана. Той искаше само да я притежава.
Ерик я погледна и тя усети как по кожата й плъзнаха пламъци и проникнаха в най-интимната й същност. Съпругът й я огледа от глава до пети и мъжете зад него се умълчаха.
— Вървете! — заповяда хладно той и влезе в покоите си. Една жена нададе кратък вик и всички се спуснаха към вратата. Мъжете също бързаха да се оттеглят.
Вратата се затвори. Още известно време се чуваха смехове и непристойни забележки, но постепенно настъпи мълчание. Светът потъна в мрак.
Остана само викингът.
Сложил ръце на хълбоците, Ерик се усмихна. Целият беше студен като сините си очи.
Дълбоко в себе си Рианон се закле да не губи самообладание, все едно какво щеше да дойде.
Ала усмивката му веднага я извади от равновесие.
Ерик не я изпусна от очи нито за миг, макар че беше зает с брошката на наметката си. Захвърли я върху един стол и въпреки твърдото си намерение Рианон се разтрепери. Отчаяно си пожела да беше пила повече от подправеното вино на Алсвита.
— Лейди… жено! — прошепна настойчиво викингът. После откопча колана с меча и небрежно го пусна на земята.
Куражът я напусна, стопи се като лед под пролетното слънце. Рианон изгаряше под погледа му, изпълнен с горчива ирония. Когато вдигна очи, златната, гола сила на гърдите му я заслепи.