Рогът прозвуча повторно и Ерик заби пети в хълбоците на Александър. Земята се разтрепери, разхвърчаха се големи парчета кал. Викингът се понесе като светкавица към противника си. Роуан също яздеше едър боен кон. Двете животни се втурнаха едно срещу друго, дъхът им излизаше на тласъци и се кълбеше на бели облаци в хладния утринен въздух. Конете приличаха на страшни змейове от отдавна минали времена. Копитата им отекваха гръмовно в твърдата земя.
След миг ездачите се сблъскаха.
Стомана се удари в стомана. Ерик размаха Венгеанс и нададе див боен вик, от който всички присъстващи настръхнаха. Мечовете се удариха със звън. Сблъсъкът беше страшен.
Устните на викинга бяха здраво стиснати. Още с първия удар разбра, че англичанинът е добре обучен, но силите му не достигат. Освен това размахваше меча вяло и бавно. Ерик вдигна отново оръжието си, стовари го върху меча на Роуан и младият мъж се олюля. В следващия миг вече стоеше на земята.
Ерик веднага скочи от седлото и се възползва от моментното си предимство. Роуан се закри с щита си, но политна назад и се подхлъзна в една локва. Все пак успя да се надигне, но тялото му трепереше. Ерик замахна с меча си и оръжието на противника му отлетя надалеч. Само след миг го последва и щитът. Роуан падна на земята, изпъшка и устреми поглед в сините очи на противника си, които пареха безмилостно през процепите на наличника.
Ерик спокойно отпусна Венгеанс и опря острието му в гърлото на младия мъж. За миг остана неподвижен, после повдигна меча и разряза бузата на Роуан. Младежът инстинктивно попипа раненото място и изненадано устреми поглед в противника си.
Ерик се обърна към краля:
— Честта ми е възстановена. Този мъж е смел и ако му е съдено да умре от меч, нека това стане в битката срещу датчаните.
Без да чака отговор, той се обърна и се запъти към белия жребец.
Ала чу зад себе си шум от движение и се обърна рязко, учуден, но и неприятно изненадан, защото помисли, че противникът му е решил да го нападне в гръб. Тези англичани, мина през ума му пренебрежителна мисъл, бързи са с меча, но само когато неприятелят им обърне гръб!
Само че Роуан беше без оръжие и когато Ерик се обърна, младият мъж падна на едно коляно и сложи ръка на сърцето си:
— Благодаря ви, че пощадихте живота ми, принце на Дъблин. От днес нататък съм ваш верен човек. — Той вдигна плах поглед към Ерик, после бързо сведе глава. — Освен това вече знаете, че в действителност никога не съм лягал със… съпругата ви. — Последните думи бяха само неясен шепот.
Ерик го погледна одобрително.
— Станете — проговори с достойнство той. — Скоро всички ще застанем лице в лице със смъртта.
После се обърна и възседна Александър. Поздрави краля и препусна обратно към отредения му дом. Беше време да се приготви за похода към Рочестър.
Рианон се събуди бавно. Първата й мисъл беше, че никога не е спала толкова дълбоко. Хладните завивки милваха голото й тяло, главата й почиваше върху мека възглавница. Толкова й се искаше да остане още малко в този прекрасен свят на сънищата…
Но изведнъж се стресна и скочи. Отвори очи и огледа празното легло.
Ерик беше изчезнал. Беше я оставил сама.
Въпреки това споменът я накара да потръпне. Споменът за изминалата нощ, за подигравката в очите му, за милувките и обещанията му… не, за заплахите, които беше произнесъл!
Споменът за него я накара да простене задавено. Дълбоко в тялото й веднага се надигна онова странно парене, което бе изпитала през нощта. Гърдите й набъбнаха, връхчетата им се втвърдиха, лицето й пламна.
— Не, не! — проплака отчаяно тя и зарови лице във възглавницата.
После се сети, че е гола, и реши да стане и да се облече, преди мъжът й да се е върнал. Още беше ранно утро, твърде рано, за да приеме, че армията вече е тръгнала.
— Лейди!
На вратата се почука. Появи се Магдалена, една от прислужниците на кралицата. Носеше вода за миене и погледна Рианон с плаха усмивка.
— Вашият лорд излезе, затова дойдох да ви помогна в обличането.
Рианон кимна и се опита да се усмихне. Магдалена беше една от най-добрите камериерки. Едра, стройна, с посивели коси, винаги любезна. Никога не се беше омъжвала. Алсвита я беше изпратила, защото знаеше, че няма да смущава младата булка със смехове или глупави забележки.
— Благодаря — прошепна Рианон и захапа долната си устна. — Да, време е да се облека.