— Може би се страхува именно от вас — проговори тихо Алфред.
Ерик поклати глава.
— Не. Тя се отвращава от мен, може би, но не се бои. Струва ми се, че щеше да бъде по-добре, ако поне малко се страхуваше. Все още не знаем какво точно се е случило при слизането ми на брега. Ако не е била тя, кой тогава се е противопоставил на волята ви? Въпреки това съм сигурен, че тя ви обича с цялото си сърце.
— Обичаше ме — отговори с тъжна въздишка Алфред, който още не можеше да се примири с мисълта за изминалата нощ. Без съмнение, Рианон се беше съпротивлявала. И също така несъмнено Ерик беше осъществил съпружеските си права. При тези обстоятелства не можеше да се очаква, че кръщелницата му храни особено мили чувства към него.
Повечето жени лягаха в брачното легло, без да имат избор, опита се да си втълпи Алфред. Но не можеше да прогони мисълта, че е постъпил непочтено с момичето, което толкова обичаше. Ерик беше подарил живота на Роуан. Той беше цивилизован мъж и показваше християнски дух, но въпреки това…
Нещата, които ставаха между мъжа и жената, не можеха да се сравнят с нищо друго.
— Рианон не ме е предала — проговори безизразно той. После усети умора от разговора, а му се стори, че и събеседникът му показва признаци на досада. — Вече се стъмва. Ще лагеруваме под онези възвишения. Утре ще стигнем Рочестър. — Той се обърна и предаде заповедта на хората си. Дългата редица спря.
Кралят познаваше земята си. Бяха спрели недалеч от една рекичка и скритата крайбрежна долина им осигури защита за нощта.
Мъжете се разпръснаха. Ерик и хората му издигнаха свой собствен лагер, саксонците направиха същото. Не запалиха огньове, за да не ги видят датчаните.
Ерик се отдалечи от лагера, какъвто беше навикът му в нощта преди битката. Спря под един стар дъб и се загледа към нощното небе. Нощта беше ясна и хладна. Чуваше лекия плисък на водата и предпазливите движения на воините си. Когато погледна на север, забеляза огньовете пред Рочестър. Датчаните сигурно бяха издигнали дървени огради и земни насипи. Вероятно се бяха окопали добре, макар че по природа бяха нападателни. Ерик съзнаваше това, защото всички викинги си приличаха.
Но не можеше да се съгласи с твърденията на жена си, че не е нищо друго, освен натрапник. Жена му…
Той се отпусна под дървото и започна да разтрива ръцете си. Рианон беше капризна малка мръсница, с която трябваше да се постъпва твърдо и решително. Не… тя беше много повече.
Никога нямаше да забрави огъня в очите й, когато го гледаше. Нямаше да забрави омразата й, стрелите, с които го посрещна, силата й…
Но имаше и нещо друго, което не можеше да бъде забравено. Нима можеше да забрави как го обгръщаше копринената й коса? Или извивките на хълбоците й, пълните гърди и движенията на тялото й под неговото? Хладният нощен въздух сякаш съдържаше частица от сладкия й аромат. Ерик отново вкуси с устни нектара на тялото й, чу лудото биене на сърцето й. Затвори очи и я видя пред себе си. Ярките цветове, страстния блясък, гнева, отдаването…
Да, миналата нощ тя беше изцяло негова. Или не?
Той очакваше борба. Очакваше гняв и сълзи. Знаеше, че тя е срещу него, и знаеше, че за съвместното им бъдеще е абсолютно необходимо той да победи.
Съзнаваше и истината в твърдението на Алфред, че Рианон е най-красивата жена в цяла Англия.
Ръцете му се свиха в юмруци и той опъна пръстите си, за да намали напрежението, което заплашваше да го надвие. Колко красива беше на сутринта, когато го молеше на колене за живота на любовника си…
Само заради това се беше унижила пред него!
Прекрасна, съвършена в ролята на молителка, както беше съвършена във всички роли досега. Пожелаваше я винаги, когато я погледнеше, и желанието му беше толкова страстно, че объркваше сетивата му, запалваше пожар в слабините му и раздвижваше всеки нерв в тялото му. Нима беше лошо да желаеш така собствената си съпруга?
Но тя не беше просто негова жена. Беше рисковано да я желае така отчаяно. Тя беше опасна жена, способна да му забие меч в гърлото, ако някоя датска брадва не свършеше работата вместо нея.
И въпреки това му обеща…
Обеща да му даде онова, което вече е дала на друг, каза си горчиво Ерик. Той бе събудил страстта й, бе разпалил в тялото й чувственост, която не можеше да се отрече, но това не означаваше, че тя го обича. По-скоро я е отвратило още повече от мен, заключи ядно той. Никога нямаше да забрави как изглеждаше в гората с Роуан. Омаята, която се излъчваше от нея, нежността, с която даваше всичко от себе си на любимия…