— Какво да направя за вас, милейди?
— Искам да изчеткаш косата ми. И да ми помогнеш да се облека. Побързай, Магдалена!
— Разбира се, милейди.
Магдалена се справи бързо с непокорните червени къдрици. Едновременно с това устата й не спираше да бъбри. Изрази многословно възхищението си от внушителната гледка на строените за поход бойци.
— Кралят винаги изглежда прекрасно, макар че никой не може да каже точно защо. Не е нито по-едър, нито по-силен, нито по-представителен от другите мъже. Но той е Алфред Великият. Мъжете го казват, не аз. Във всички кралства го наричат Алфред Велики. Великолепен е нашият крал! Обаче, милейди, вашият лорд може напълно да се мери с него. Толкова е изискан, изглежда така сигурен и красив върху огромния си кон. А когато погледът му падне върху някоя жена, тя направо припада. Казвам ви, милейди…
— Моля ви, Магдалена, престанете! — заповяда остро Рианон, но веднага се усмихна, за да смекчи рязкостта на думите си. — Мъжете тръгнаха на война — допълни бързо тя. — Трябва да се молим за тях.
— О, съпругът ви няма да умре, милейди! Той е истински бог! Прекрасен е, едър и златен. А пък мускулите му… Ах! Казвам ви, милейди…
— Магдалена!
— Ще го сънувам — промърмори замечтано прислужницата, без да обръща внимание на предупрежденията. Отпусна четката за коса, седна на леглото и помилва завивките по начин, който окончателно вбеси Рианон. — Казвам ви, бих искала да се омъжа за някой от новодошлите! Тогава и аз ще имам прекрасен викинг за съпруг като вас…
— Той е ирландец. — Рианон сама се учуди на остротата в гласа си.
— Не, той е викинг, от глава до пети — възрази уверено Магдалена.
— Престани! Кралят и нашите смели мъже ще се бият, ще рискуват живота си, за да прогонят викингите. Не бива да говориш така!
— О, разбира се! — Магдалена скочи на крака и закърши ръце. — Не исках да кажа нищо лошо, милейди.
— Знам, че не искаше — отговори с досада Рианон. — А сега ми помогни да облека ризата и туниката. После ще сплетеш косата ми и си свободна.
— Кралицата желае да ви види — припомни си внезапно Магдалена.
Рианон въздъхна. Нямаше настроение да слуша съчувствените думи на Алсвита. Вече беше късно за съчувствие. Но все някога трябваше да се яви пред нея и пред другите жени, затова по-добре беше да го стори веднага.
Облече се бързо с помощта на Магдалена и енергично закрачи към кралския дом. Децата я поздравиха бурно и тя се улови, че вдига едно по едно малките и ги милва, за да не погледне кралицата в очите. След известно време Алсвита я покани да седне и да хапне нещо и нещата се развиха много по-лошо, отколкото беше очаквала. Алсвита се опита да й обясни, че първата брачна нощ е катастрофа за всяка жена, даже ако е имала късмет да попадне на нежен съпруг, когото обича. Когато започна да я уверява, че по-нататък ще стане по-добре, че болката ще премине, Рианон втренчи мрачен поглед в масата. Не можеше да говори, не смееше дори да диша.
— Толкова ли те боля? — попита съчувствено кралицата.
— Не! — процеди през стиснати зъби Рианон.
— О, мила моя…
Рианон се изправи и скри стиснатите си юмруци под туниката, за да не загуби самообладание.
— Той изобщо не ми е причинил болка! — извика ядно тя. — Но моля те, Алсвита, точно за това ли трябва да разговаряме?
— Не, разбира се, че не. — Внезапно кралицата млъкна и погледна зад нея. Рианон разбра, че някой е влязъл в залата и стои мълчаливо зад гърба й. Обърна се и неволно се усмихна.
Старият мъж с безкрайно дълга брада и набраздено от безброй ветрове и бури лице. Днес беше облечен в дълго палто и странна шапка и я наблюдаваше със сериозни, неразгадаеми очи.
— Рианон — обади се забързано Алсвита, — това е Мергуин, един от хората на Ерик…
Рианон не можа да разбере дали кралицата беше искала да каже „слуга“. Но когато погледна стареца, разбра, че никой мъж и никоя жена не биха се осмелили да го нарекат така.
— Аз съм Мергуин — представи се спокойно той. — Някои ме наричат друида от гората, други ме смятат за луд, но аз съм служил на ирландския Ард-Рий и на близките му още когато вие не сте били родени. Дойдох да те заведа у дома.
— У дома? — В първия миг сърцето на Рианон спря, после заби като лудо. У дома. В неговия дом? Не, нямаше да тръгне, не можеха да я принудят.
— Ще се върнем на брега. Там ще чакаме Ерик.
— О! — въздъхна облекчено тя. Но отново понечи да се възпротиви, защото беше решила да възразява на всичко, заповядано от мъжа й.
После обаче си каза, че не може да остане тук. Обичаше Алсвита и децата, но в последно време се беше отчуждила от тях. Алфред беше заминал на война, Роуан също. И Ерик, разбира се.