Битката няма да трае дълго, каза си доволно Ерик.
Двамата с Роло се биеха един до друг и след известно време установиха, че са останали сами сред море от мъртви неприятели. Забелязаха някакво движение вляво от себе си, в коритото на един от потоците в края на гората. Размениха бърз поглед, обърнаха конете си и препуснаха нататък.
Група саксонци бяха обградени от цяла орда датчани — ако се съдеше по вида им, повечето бяха берзекери. Съотношението беше един към двама. Ерик се ухили на приятеля си.
— Какво ще кажеш, да се включим ли?
— Кой иска да живее вечно? — гласеше равнодушният отговор.
— Така е, кой иска да живее вечно! — повтори с усмивка Ерик.
И двамата се хвърлиха в битката. Земята беше твърде неравна, за да се бият на коне, затова Ерик скочи от седлото. Веднага бе нападнат от млад датчанин с яркочервена коса, който му изкрещя, че е най-добре веднага да си вземе сбогом с живота.
— Ти си син на коза! — изръмжа датчанинът.
Ерик парира бесния му удар, отскочи назад и заби острието на меча си в гърлото на нападателя. После прекрачи през изстиващото му тяло и промърмори:
— Момко, ти никога не си виждал жена като майка ми…
После огледа коритото на потока. Сърцето му заби по-бързо, когато забеляза, че дузина тежко въоръжени датчани в тежки ризници и шлемове са обкръжили един-единствен саксонец.
И този саксонец беше Роуан.
Макар да беше сигурен, че няма да се измъкне жив, младежът се биеше смело и дори се подиграваше на нападателите:
— Хайде, елате да ви видя, жалки глупаци, елате всички едновременно! Аз ще умра, но преди това ще убия поне един от вас. Кой има желание да дойде с мен на небето? Хайде, започвайте! Не ме зяпайте като стари баби, смърдящи дяволски изчадия! Кой смее да се приближи до мен?
Ерик усети, че Роуан е уплашен, но смелостта, която светеше в очите му, беше повече от забележителна.
Само след минута датчаните щяха да се нахвърлят едновременно върху него.
Без да губи време, Ерик скочи на седлото и препусна в галоп към саксонеца. Размаха верния си меч и датчаните, изненадани от неочакваното нападение, изкрещяха и отскочиха назад. След като прониза първия, Ерик скочи от коня си и продължи да размахва меча.
Роуан нададе победен вик и също се хвърли в боя. След няколко мощни удара се озова в средата на воините, които го бяха нападнали. Ерик се озърна и установи, че Роло също се е присъединил към тях. Вече бяха трима.
Битката свърши бързо. Повече от половината датчани лежаха по земята в гротескни пози. Оживелите хукнаха да бягат.
В този миг откъм гората се зададе Алфред, зает да оглежда бойното поле и да брои падналите си войници. Лицето му изразяваше загриженост.
— Не успяхме да ги задържим — проговори най-после той.
— Мисля, че все пак убихме достатъчно много — възрази сухо Роло.
— Така е, а смелият Роуан повали дузина неприятели — допълни доволно Ерик.
Момъкът го погледна и се изчерви. После вдигна поглед към краля си.
— Ако ирландският принц не бе дошъл навреме, сега щях да бъда мъртъв, сир.
Ерик сви рамене, огледа бойното поле и се обърна към краля:
— Трябва да съберем убитите и да ги погребем. За в случай, че датчаните решат да се върнат, за да ограбят мъртвите…
— Ще се погрижим за всички — увери го спокойно кралят. Очите им се срещнаха. Двамата бяха участвали в безброй битки и знаеха как постъпват викингите. Често се случваше да разпарят коремите на пленниците и да изваждат вътрешностите им или да ги изгарят живи. Смъртта беше най-доброто, което можеше да очаква ранените, а най-доброто за мъртвите беше адът.
Ерик възседна отново белия си жребец и последва краля към градските стени на Рочестър. Портите се отвориха и изгладнелите жители на града се втурнаха навън, за да поздравят освободителите си.
През първата нощ, прекарана в Рочестър, победителите имаха възможност да установят, че датчаните наистина са избягали набързо. Бяха изоставили пленниците си и много коне. Алфред остана много доволен от ценната придобивка.
Празнуваха в голямата зала на владетелския дом. Настроението беше приповдигнато. Английските разказвачи величаеха делата на краля си, а един от ирландските бардове на Ерик изпя песен за смелостта, проявена от принца му в този паметен ден. Ерик слушаше развеселено, но когато младият Роуан стана и вдигна чаша към него, на лицето му се изписа учудване.
— Пия за принца, който на два пъти спаси живота ми! Кълна се във вечна лоялност към него!
Прозвучаха въодушевени викове. Ерик се надигна, изненадан от това, че се бе почувствал неловко. Роуан се изправи пред него, поклони се, после се отпусна на едно коляно.