— О, разбира се, милорд — отговори с усмивка Адела и веднага се запъти към кухнята, за да даде необходимите разпореждания.
Рианон се уплаши още повече и предприе последен опит да разубеди мъжа си:
— Ерик, подобно държание от наша страна ще бъде много неучтиво…
— Или ще тръгнете с мен, милейди, или ще ви отнеса на рамо. Все ми е едно по какъв начин ще го сторите, но ви заявявам, че ще ме придружите.
— Правите го само защото Роуан е тук, с вас! — обвини го ядно тя.
— Не, скъпа, не. Правя го, защото ще ми достави радост — и не само на мен.
Когато я погледна, над очите му сякаш се спусна ледено було. Рианон потръпна от студ, но само след миг студът изчезна и отстъпи място на пареща топлина. Устата й пресъхна, тялото й потръпна от очакване. Тя го мразеше — наистина го мразеше — и се отвращаваше от онова, което щеше да й стори. Но си припомни сватбената нощ и отново усети ръцете му, които се плъзгаха по тялото й. Усети устата му, която пареше плътта й, и отчаяно разтърси глава. Роуан беше тук, в залата. А тя обичаше само Роуан.
Но той никога не беше събуждал това парене в тялото й.
— Няма да тръгна с вас!
— Хайде, започнете поредната битка, лейди, и аз ще ви победя, както съм ви побеждавал и досега — подразни я подигравателно той.
— Няма да печелите всеки път.
— Напротив. Още от най-ранна възраст са ме научили да печеля. За мен съществуват само победата и смъртта, затова приемам всички битки на сериозно.
Рианон отвори уста, за да възрази, но не каза нито дума. Мъжът й знаеше какво иска и никога не произнасяше празни заплахи. Ерик се приведе и я метна на рамото си. Смеховете и оживените разговори в залата внезапно замлъкнаха, но макар че Рианон заудря с юмруци по гърба му, Ерик се обърна с весел тон към присъстващите:
— Пийте здраво, хора, и се наслаждавайте на мира, който идва след битката! Моята лейди и аз ще се присъединим към вас, след като си свършим работата.
Чуха се изпълнени с разбиране смехове. Ерик се обърна, притисна жена си към желязната ризница и леко я понесе нагоре по стълбата. Рианон продължи да го заплашва и да удря с юмруци по гърба му, но това не го разтревожи ни най-малко. Когато влязоха в спалнята обаче, я хвърли с такава сила върху леглото, че тя се уплаши дъските да не се строшат на парченца. Рианон веднага се подпря на лакът, готова да се нахвърли върху мъжа си, но замръзна в това положение, защото забеляза, че голямата дървена вана вече е внесена в стаята и момчетата от кухнята изливат вътре ведро след ведро гореща вода. Старият прислужник Джоузеф постави на масичката бутилка вино и две чаши. Никой не смееше да я погледне. Ерик благодари любезно на прислужниците и ги освободи. После шумно затвори вратата, облегна се на рамката и втренчи поглед в Рианон.
— Е? — попита след малко той.
— Какво е?
— Елате да ме обслужите, скъпа моя.
— Вие да не сте полудели! Май сте получили опасен удар с бойна брадва, скъпи.
— Колко прекрасно звучат в устата ви тези думи! Не съм си загубил ума. Дори напротив, паметта ми е отлична. Много добре си спомням какво ми обещахте, скъпа.
— Вие ме измамихте! — извика възмутено тя.
Ерик прекоси стаята с големи крачки. Беше толкова красив в бронята си и дебело подплатената риза отдолу. Рианон скочи, преди да е успял да стигне до нея.
— Ерик!
— Елате при мен, Рианон, и ми помогнете да сваля бронята. Иначе ще съжалявате, кълна ви се.
— Не ме заплашвайте!
— Това е сериозно обещание, което със сигурност ще изпълня.
— Не мога.
— Можете. Сигурен съм, че често сте помагали на мъжете да свалят бойното снаряжение. Затова елате и ми помогнете. Имам нужда от вас. Може пък това да е всичко, което искам.
Рианон се обърна с лудо биещо сърце. Постара се да се овладее, после отметна решително глава и колебливо закрачи към него. Ерик вече беше оставил шлема си на един сандък и сега посегна към края на дългата риза, която беше основната част на бойните доспехи. Отпусна се на едно коляно и Рианон му помогна да издърпа плетената ризница през главата си. Беше толкова тежка, че падна от ръцете й и металът издрънча.
— Няма нищо — усмихна се Ерик. — Слугата ми ще я вдигне. Погрижете се за ремъците.