— Гостите ни чакат — произнесе колкото се може по-спокойно тя.
— Наистина!
Ерик стисна ръката й и я поведе по стълбата към голямата зала. Докато вървяха бавно и тържествено, внезапно я побиха силни тръпки. Бог и небето да са на помощ на онази жена, която ще прояви глупостта да се влюби в него! — каза си отчаяно тя.
Да, Бог да й е на помощ!
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
На петото утро след завръщането на Ерик Рианон се събуди и установи, че викингът не е до нея в леглото.
На мястото, където беше лежал, чаршафите бяха омачкани, ала русият великан, който се бе завърнал изненадващо бързо, за да обърка отново живота й, го нямаше.
Тя потръпна, установявайки, че още е гола, и измъкна от сандъка си чорапи, риза и туника. Полуоблечена, се обърна към каната с вода и легена за миене, оставени на масичка пред камината, и изми лицето, врата и ръцете си. После се дооблече, изчетка и сплете косата си, наметна се с обшита с кожи пелерина и бързо излезе от покоите си.
Чу гласове откъм залата и спря на площадката на стълбището. Няколко мъже разговаряха оживено, но Ерик не беше между тях. Роло разказваше разни истории от последната битка, а другите го слушаха и от време на време го прекъсваха с въпроси. Рианон слезе на пръсти по стълбата, защото искаше да остане незабелязана. Затаи дъх, когато видя Роуан и още няколко младежи, които бяха служили на крал Алфред, а сега седяха в залата на един викинг.
И този викинг беше неин съпруг.
Е, не можеше да избегне присъствието им. Първия ден, когато двамата с Ерик слязоха под ръка в залата, сънародниците й я поздравиха учтиво, с подобаващо уважение и дори с известна нежност. Даже Роуан. Той докосна ръката й, наведе се дълбоко над нея и я поздрави с братска целувка по бузата. И това в присъствието на Ерик. Държанието му й отне всяка надежда. Защото фактът, че се бе осмелил да я докосне, когато мъжът й стоеше съвсем наблизо, беше дълбоко и смущаващо отричане на всичко, което се беше случило между тях.
Любовта свърши, каза си тъжно Рианон. Отначало беше избликнала мека и нежна, прекрасна като пролетта, но сега й се струваше, че цялото е било само лицемерна, детинска игра. Или може би причината беше във властното и постоянно присъствие на Ерик, което бе превърнало мечтите във фантазия. Може би беше начинът, по който я бе докоснал, по който я бе белязал със своя знак, и тя не можеше да отрече това дори с омразата в сърцето си. Тя познаваше Роуан от много години, но Ерик я познаваше по-добре. Години наред беше вярвала, че ще обича Роуан до края на живота си. А сега помнеше едва-едва меките, безобидни целувки на любимия си, докато споменът за страстта, която отново и отново събуждаха в гърдите й устните на Ерик, постоянно караше кръвта й да кипи и бузите да пламтят…
Дълбоко в нея гореше страстен копнеж.
Не, тя щеше да бъде най-голямата глупачка, ако се влюби в него; тя не го обичаше и никога нямаше да го обикне. Въпреки че споделяха любовта към земята, огнените коне и крехките дечица. Въпреки че имаха много общи неща — и двамата високо ценяха и уважаваха прадедите си и традициите на родните си места; имаха усет към екзотичното и уважаваха знанието. Но не, независимо колко много бяха свързващите звена между тях, тя никога нямаше да го обича. Нито пък щеше да го почита и да му се подчинява.
Тя прекоси незабелязано залата и изтича към изхода. Един от хората на Ерик, ирландец, стоеше на стража пред вратата. Когато Рианон мина покрай него, направи дълбок поклон. Младата жена не знаеше накъде се е запътила, знаеше само, че иска да се отдалечи от тази зала, от този до вчера свой дом, където Ерик скоро щеше да се върне.
Тя вървеше бързо, отминаваше ковачи и занаятчии, после мина покрай още един от стражите на Ерик и излезе извън градските стени. Тръгна по пътеката, която водеше към обраслата с трева скалиста ивица на северния бряг. След петнайсетина минути стигна до огромния стар дъб с тежки клони, приведен над хладен, бърз планински поток.
Тук беше погребан Егмунд. А до него лежеше Томас.
Рианон падна на колене в тревата и сведе глава в безмълвна молитва за приятелите, които беше изгубила. Ала мислите й не бяха при тях. После приседна в тревата, задъвка замислено едно стръкче и се загледа в бликащата вода. Мислеше за съпруга си.
Очевидно имаше хора, които го смятаха за цивилизована личност. И то не само понякога, както правеше тя. Адела го намираше зашеметяващ — и очарователен. Очарователен! Слугите с готовност изпълняваха заповедите му. Воините на Алфред с удоволствие се шегуваха с него. Дори Роуан — този проклет Роуан! — го уважаваше дълбоко и дори го харесваше!