— Не! — изкрещя гневно Рианон.
— И все пак сте великолепна — прошепна задавено той.
— Никога няма да се влюбя във вас, никога! — обеща тържествено тя. — Само защото не воните като някой дивак и аз… аз…
Ерик избухна в смях и й спести необходимостта да продължи. Устните му отново помилваха нейните, меко, бързо.
— Вие също няма от какво да се страхувате, лисичке. Аз ни кога няма да се влюбя във вас. — Очите му бяха устремени ни къде много далеч. — За разлика от вашата убеденост, милейди, аз помня любовта — заключи тихо той.
Вятърът се усили и листата на дървото зашумяха. Ерик помълча малко и отново я погледна в очите.
— Предполагам, че любовта ви към Роуан е изстинала?
— Аз… аз… — заекна тя. — Разбира се, че не! — Но това беше вярно и лицето й пламна. Не знаеше дали отново е дала глупав и дързък отговор или за кой ли път бе успяла само да го развесели. — Исках да кажа…
Ерик поклати глава.
— Момчето е сигурно, лейди. Сега обаче е време да тръгваме. Чакат ни много хора с най-различни проблеми и искам вие да ме запознаете със законите на Алфред.
Той се отправи с бързи крачки към белия жребец, спря до него и я изчака. Тя го последва бавно. Ерик я вдигна с лекота, настани я на седлото, метна се зад нея и пришпори коня.
— Вече знам нещо за английските закони — заговори след малко той. — Предателството спрямо краля е най-голямото престъпление.
— Те не са предатели! — повтори твърдо Рианон.
— Второто по значение престъпление е предателството към собствения лорд — прозвуча в ухото й шепотът му.
Тъй като Рианон не отговори нищо, Ерик продължи все така тихо:
— Рианон, ще бъде добре да запомните, че аз съм вашият лорд, все едно какво казват сърцето или разумът ви.
Тя отново не отговори и той докосна нежно брадичката й. Обърна я леко към себе си, за да я погледне в очите. Тя извърна глава и устреми поглед към седлото, върху което почиваше лявата му ръка, стиснала юздите. Голяма, силна ръка с дълги, извънредно тесни пръсти, едновременно елегантни и корави.
— Рианон?
— Няма да забравя, че сте мой лорд — отговори тя и вдигна поглед към лицето му. Упоритостта й можеше да се мери с неговата. — Просто не съм в състояние да го сторя.
Ерик се усмихна, после се изсмя с глас. Коравото му лице омекна и той се превърна в златен принц, облян от ярко слънце, могъщ, непобедим. Той наистина беше викинг, господар на вълците.
— Вие сте забележителна жена, милейди.
— Наистина ли смятате така?
— По време на отсъствието ми се справихте чудесно. Много сте смела. А когато се появих така внезапно, стиснахте зъби и ме посрещнахте, както подобава, макар че не се върнах с намерението да се боря с вас. Двамата имаме една и съща цел.
— Не, милорд, не е така! — възрази меко тя, но усмивката му не угасна.
— Напротив, лейди, точно така е. — Той протегна ръка и описа широк кръг във въздуха. — И двамата искаме най-доброто за тази земя. Богатство, усмивки, мир. Добре обмислени решения, възможности за разпространение на знанията — може би наш собствен златен век.
Очите й се разшириха в добре изиграна невинност.
— Милорд! Каква власт имам аз? Трябва много да се напрегна, за да повярвам, че съм малко повече от ваш покорен служител.
Ерик поклати развеселено глава, знаейки отлично, че покорството й е само привидно.
— Рианон, с всяка крачка, която правите, вие изпробвате властта си, или поне така изглежда! Вие сте моя съпруга, лейди, а всеки мъж изисква своите съпружески права. Юздите, които носите, са много леки, скъпа моя, във всеки случай докато помните, че съществуват.
— Както вече ви казах — отвърна тихо тя, — няма от какво да се боите. Та вие нито за миг не ми позволявате да забравя, че сте господар на тази страна.
— Все ми е едно как го правя, важното е да го запомните — отсече твърдо той и притисна колене в хълбоците но коня, за да го подкани да побърза. Рианон се притисна до него и се наслади на мощните, гъвкави движения на любимото си животно. Топлината и силата на широката мъжка гръд, към която се притискаше гърбът й, й вдъхваха странно чувство за сигурност.
Може би един ден наистина щяха да заживеят в мир.
Ала когато слънцето се вдигна високо и двамата видяха пред себе си градските порти, мисълта за мир отлетя някъде много далеч. Портите бяха широко отворени и няколко конници с цветовете на Алфред чакаха в двора.