— Никой не може да ги настигне! Знаете, че яздят като дяволи. А хората на Алфред също са потеглили, за да ги срещнат в Уорхем. Не знам какво да правя… — Внезапно тя млъкна, изтича до прозореца и огледа местността. — Аз ще отида!
— Какво? — слиса се Мергуин. Рианон се обърна към него:
Погледнете, Мергуин! Виждате ли крайбрежните скали в северния край, точно над долината? Ще взема лъка си и ще изпратя в долината дузина стрели, на които ще бъде написано предупреждение. Мога да ги спра!
— Ще простреляте някого — промърмори със съмнение в гласа Мергуин.
— Питайте вашия лорд Ерик — усмихна се Рианон. — Аз винаги стрелям точно. Сигурна съм, че няма да убия никого. Ще изпратя няколко послания и все ще се намери някой да вдигне поне една от стрелите и да прочете написаното на нея.
— Не. Не бива да отивате. Ами ако ви ранят…
— Няма да тръгна сама. Ще взема онзи ирландец на име Патрик от Армаг.
Мергуин се поколеба, после решително поклати глава.
— Изпратете Патрик. Вие не бива да отивате. Просто не бива, разбирате ли?
Какво означаваше това? Тя беше управлявала земята си сам сама, а сега тези натрапници искаха да й предписват какво да прави и какво не! Понечи да се възпротиви, но премълча и само се усмихна.
— Както желаете, Мергуин, както желаете.
— Ще отида да потърся Патрик.
— А аз ще напиша предупрежденията — отговори невъзмутимо Рианон.
Щом Мергуин излезе, тя намери най-дебелите си чорапи, облече къса кожена туника и се уви в тъмнокафява наметка с качулка. Изчетка и сплете косата си, извади перо и мастило и написа десет пъти предупреждение към ирландците да се пазят от предателство. Помисли малко и написа още пет. После хукна надолу по стъблата и видя, че Патрик вече е възседнал коня си. На гърба му стърчеше колчан стрели, на седлото беше преметнат дълъг английски лък Мергуин стоеше до него и му даваше последни напътствия. Старият друид беше потънал в мислите си и изобщо не забеляза промяната в облеклото й. Рианон въздъхна облекчено.
Тя се усмихна и предаде на Патрик посланията заедно с тънки кожени върви, с които да ги завърже за стрелите, после го помоли да препуска с всички сили. Когато Патрик излезе от двора, Мергуин въздъхна и се запъти обратно към къщата. Щом се скри от погледа й, Рианон хукна като подгонена към оборите.
Никой освен Мергуин не беше в състояние да й попречи. Роло беше тръгнал с Ерик, както и всички останали. Тя нареди на ратая да оседлае най-бързия кон и след като години наред беше изпълнявал заповедите й, той дори не помисли да се възпротиви. Когато мина през портите, Рианон остави вест, че тръгва с Патрик и ще се върне с него.
Никой не посмя да я спре. А и никой освен друида не беше в състояние да я спре. Слава Богу, беше успяла да го излъже и сега можеше да препуска свободно. Лъжата й сигурно щеше да го засегне дълбоко и тя съжаляваше за това, защото беше започнала да го обича и цени. Но трябваше да го направи. Не можеше да допусне Ерик повторно да я сметне за предателка.
Патрик беше тръгнал малко преди нея и въпреки това минаха цели часове, преди да го настигне. Вече започваше да се стъмнява и тя разбра, че няма да успеят да предупредят Ерик и хората му още тази нощ.
Когато най-сетне се сблъска с Патрик на една полянка, момъкът беше извадил меча си и стоеше готов за бой с неизвестния нападател.
— Патрик, аз съм, Рианон! — извика бързо тя. На светлината на огъня, който беше запалил, можа да види изненадата, изписала се по лицето му и бързо отстъпила място на стъписване.
— Милейди! Какво правите тук! Знаете ли колко е опасно! Ако ни забележат датчаните…
Рианон го прекъсна с истеричен смях. Сама не разбираше какво й стана изведнъж. Видя уплахата по лицето му, видя объркването му и виновно се опита да потисне смеха си и да го успокои.
— Много съжалявам, Патрик, наистина. Стана ми смешно, защото само преди месеци аз избягах със същия този кон, а вие и вашите… — Тя млъкна засрамено, защото Патрик беше ирландец, потомък на древен крал и тя нямаше намерение да го засегне. Освен това нямаше никакво основание да го обижда.
Момъкът се усмихна и меко допълни:
— Викинги, нали?
Рианон сви рамене, скочи от коня и пристъпи към огъня. Двамата се погледнаха в очите и не й оставаше нищо друго, освен да се съгласи.
— Да, Патрик, викинги. Съжалявам, но корабите, с които дойдохте, са викингски.
— А Ерик е син на викингски крал — прибави спокойно момъкът и отново се усмихна. На изпъстреното му с лунички лице се показаха две дълбоки трапчинки. Той откопча наметката, която носеше над простата си плетена ризница, и я разпростря на земята. — Няма ли да седнете, милейди? Онова, което се пече на огъня, е само един обикновен заек, но съм сигурен, че е много вкусен.