И тя повярва на думите му. Коленичи и прегърна Таби.
— Браво на теб — похвали го тя и целуна мръсната му буза, а ръцете й го галеха по гърба. — Можеш ли да ми кажеш какво се случи? Клив сам ли падна?
Внезапно Таби целият се скова в обятията й. И наведе глава.
— Таби? — намеси се Мерик. — Какво стана?
— Не знам — отвърна Таби, сгушил лице в шията на Ларен. Сълзи се стичаха по бузите му.
Мерик изглеждаше озадачен. Поклати глава, навъси се смутено към момчето и отиде до издатината на скалата. Елър бе успял да се закрепи едва-едва и връзваше въжето около кръста на Клив.
Работата бе бавна и мъчителна. Елър не се чувстваше особено щастлив, кацнал върху мизерното храстче, защото знаеше, че ако се отскубне, той ще полети надолу и ще се сгромоляса върху скалите на фиорда, но действаше чевръсто, с уверени и спокойни движения. Накрая успя. Мерик пое Клив под мишниците и го измъкна над ръба.
— По-бързо — викна той, — дайте въжето на Елър, преди да се е изложил и да се е изпуснал в панталоните.
Ларен моментално се озова до Клив. Отстрани на главата му имаше кръв, точно над дясното слепоочие. Слава Богу, още бе жив, но едва дишаше.
— Смяташ ли, че се е подхлъзнал и е паднал? — попита тя.
— Не знам — отвърна Мерик. — Какво е търсил тук сам? Какво е търсил и Таби?
Мерик понесе Клив на ръце и бавно заслизаха по дългата стръмна пътека към къщата.
Клив лежа в несвяст до късно вечерта. После взе да бълнува на непознат език с размътено съзнание, викаше и молеше някого да не го оставя, но толкова жално, че на Ларен й се късаше сърцето от мъка. Насила му изля малко супа в гърлото, докато Сарла нежно триеше лицето му със студена вода, за да прогони треската.
Мълвяха се какви ли не предположения, и то на висок глас, защото всички помнеха, че на същото място Ерик бе намерен мъртъв, с премазана глава. Преди бяха убедени, че Деглин го е направил. Ами кой ли е ударил Клив и го е бутнал от скалата? Ами Таби? Питаха се какво ли е видял Таби, но детето не искаше да каже нищо, дори на Мерик.
През нощта Ларен и Сарла се редуваха до леглото на Клив. Но най-странното бе, че Таби се заинати и не пожела да го напусне, сви се на кълбо и се настани да спи до него.
— Знам, че ще се свести — рече Ларен на Сарла, която бе толкова бледа, че Ларен се опасяваше за здравето й. — Иди да спиш, аз ще остана при него.
— Не, ти си по-изтощена. Освен това носиш дете. Върви да си почиваш, Ларен, аз ще остана с Клив.
Ларен надникна в мрачните очи на Сарла и бавно кимна. Внимателно разтърси Таби за рамото.
— Хайде, съкровище, отиваме да си лягаме. Ако искаш, можеш да спиш при нас с Мерик.
Таби моментално се разсъни. Дори не мигна и не се прозина. Местеше поглед ту към сестра си, ту към Клив, ту към Сарла.
Поклати глава.
— Не, Ларен. Няма да мърдам от Клив.
Тя понечи да го вземе насила, но настойчивостта в очите му я спря.
— Добре, но не му пречи. Той е много зле.
— Знам. — Детето се сгуши до Клив и положи мъничката си длан върху сърцето му.
— Сарла ще се разболее — рече Халад. — Много е бледа и има сенки под очите. Постоянно мълчи и изглежда потисната. Не е виновна за нищо. Не разбирам защо страда толкова за злополуката с този човек. Поговори с нея, Ларен.
— Татко, мисля, че двамата с Клив бяха започнали да се сближават дори преди нашето заминаване за Нормандия.
Халад я зяпна.
Бавно надигна чашата с бира и жадно отпи.
— Може и да греша, защото когато се върнахме, те сякаш се бяха отчуждили. Не знам. Той е свестен човек, татко, бяхме заедно в Киев. Опита се да ме спаси с риск за живота си.
— Той е просто един роб или поне е бил такъв. Сарла е толкова добра, че изпитва жалост към него, каквато би изпитвала към всеки от обитателите на Молвърн. Може би ако се съвземе, ще дойде с нас в Нормандия.
Тя въпросително наклони глава към рамото си:
— С нас?
— Естествено, имам предвид с Таби и мен — отговори той, но Ларен се усъмни в тона му, който бе чувала и преди. Не бе искрен и звучеше насмешливо. Да, точно така, направо преливаше от самодоволство.
— Ларен!
Извърна се и видя Мерик да се приближава към нея. В ръката си държеше камък. Когато го поднесе към лицето й, тя зърна по него засъхнала кръв.
— Клив не е паднал случайно. Някой го е ударил с този камък и го е бутнал, от скалата. Ето го доказателството.
— Също както Деглин е ударил Ерик — рече Ларен и потрепери. — Не ми харесва тази работа, Мерик. Значи някой друг действа тук, щом Деглин е мъртъв.
— И на мен не ми харесва. Трябваше да се уверя, че Клив не се е подхлъзнал. Търсих навсякъде заедно с Олег и Роран. Роран откри камъка, захвърлен зад един храст по средата на пътеката. Но този път, онзи, който е ударил Клив, е искал да ни накара да повярваме, че е злополука.