Детето бавно се надигна, притиснало с ръка ребрата си, и се изправи, без да плаче, вперило поглед в отдалечаващата се фигура на брат си.
Изведнъж, най-неочаквано, Мерик почувства, че не издържа повече. Нещо дълбоко в него се скъса. Не, не можеше да го понесе, не желаеше да го понесе.
— Почакай ме тук — каза той на Олег.
Коленичи пред детето. Нежно улови брадичката му в огромната си шепа и я повдигна. По изцапаното личице още се стичаха сълзи и дълбаеха грозни бели дири по пътя си.
— Как се казваш? — попита Мерик.
Момченцето шумно подсмръкна. Зяпаше Мерик със сгърчено от страх лице. Мерик рече:
— Няма да те нараня. Как се казваш?
Детето отвърна отчетливо с едва доловим акцент:
— Таби. Оня дебелак отведе… — Гласът му заглъхна, направо секна. Погледна Мерик, сълзите му потекоха по-буйно и детето се разхълца безутешно. А в очите му се четеше такъв ужас, че Мерик изпита желание да вие като вълк. Ала не искаше да изплаши детето още повече. Само промълви тихо и бавно:
— Как се казва брат ти?
Детето сгуши глава между раменете си и не отвърна.
— Брат ли ти е?
Детето кимна и толкоз. Беше много уплашено. Мерик не го винеше.
Докато говореше, Мерик потърси с очи търговеца, но той си бе отишъл. Детето бе останало само. Погледна сведената главица и забеляза как слабичките раменца се тресат от ридания. Добре знаеше каква е съдбата на такива невръстни роби. Повечето умираха, а ако оцелееха, онова, което ги сполетяваше, бе дори още по-лошо. Изведнъж Мерик разбра, че не иска това дете да умре. Хвана го за ръка, усети мръсотията по кожата му, напипа крехките му като вейки кости, готови да се счупят при най-малкия натиск, и нещо в него се отприщи. Детето не беше толкова слабо като брат си и Мерик се досещаше защо. Момчето бе давало всичката храна на по-малкото си братче.
— Ще дойдеш с мен, Таби. Аз ще те отведа оттук. Имай ми доверие.
Детето потрепери при тези думи, но не вдигна глава и не се помръдна.
— Знам, че ти е трудно да ми вярваш. Ела, Таби, няма да те нараня, кълна се.
— Брат ми — прошепна детето и изви очи нагоре към Мерик с трогателна надежда. — Брат ми го няма. Какво ще стане с него?
— Ела — рече той, — имай ми доверие. — Отдалечи се от редицата с роби, стиснал ръката на момченцето в огромната си шепа.
Мерик предполагаше, че ще може да откупи детето за съвсем малко сребро, и излезе прав. Бързо приключи пазарлъка с Валай, дребен мъж с лъстив поглед и с безмилостно пресметлив ум. Валай обаче бе просто делови човек и казваше каквото мисли, когато това не беше в ущърб на занаята му. Той подхвърли на Мерик:
— Знам, че не си педераст, тъй че детето няма да ти достави удоволствие и само ще ти тежи на шията.
— Да, но няма значение. Искам го.
— Не е изключено някой да го купи и да го гледа добре, но единствено за да обслужва господарите си. Такъв живот не би бил съвсем лош за него.
Мерик не отговори, но усети, че в душата му кипва ярост. Да, най-доброто, което можеше да се случи на детето, бе да го изнасилват до безкрайност, а после да го обучат да доставя наслада на мъжете, на ония проклети араби, дето имат държанки и от двата пола, за да задоволяват всичките си прищевки. А след като Таби порасне и загуби момчешкия си чар, ще го хвърлят на полето да се бъхти над посевите, додето умре. Мерик не можеше да понесе тази мисъл. Сведе очи към Таби. Не, няма да позволи подобно нещо. Изобщо не се запита какво ще прави с детето. Разплати се с Валай и тръгна да търси Олег.
Дори да го смяташе за луд, Олег не каза нищо, само зяпна момченцето, после се ухили, кимна и потри ръце. Душа даваше за приключения. Мерик усети, че тъкмо такива са очакванията му. И му хрумна, че Олег навярно ще излезе прав.
Глава втора
Траско, неимоверно богат търговец на кожи, който се гордееше с качеството на своя хермелин и с умението да си служи с подкупи, погледна момчето, усмихна се мрачно и кимна. Метна камшика на роба си Клив, също втренчен в хилавия окървавен гръб и в потръпващото мършаво тяло.