Очите отново я засмъдяха от бликналите сълзи, но този път те говореха друго. Сегашните й сълзи отприщиха обзелото я отчаяние, че този мъж не я желае.
Остави го да я съблече. Усети меката риза да покрива гърба й. После много бързо Мерик я зави с вълнено одеяло.
Отпусна се до нея и промълви:
— Повече няма да се държа така с теб.
Тя го разбра. Рече с невъзмутим тон:
— Защото съм твърде мършава и грозна.
— Не — отвърна той. — Заради Таби.
Отново го разбра.
Той съзнаваше, че не казва истината. Не, не беше само заради Таби. Просто не желаеше да я унижава, а точно това щеше да се случи, ако я обладаеше. О, но нека Ерик си мисли, че му е наложница, нека слухти и се надява да чуе стонове от нея като потвърждение. Ерик трябваше да повярва. Не искаше да си представя какво би станало, ако се усъмни.
Следващият ден мина бързо. При всяка възможност Мерик й даваше храна и стоеше надвесен над нея, докато не глътнеше и последния залък.
Таби вече си играеше с другите деца. Кена, осемгодишният син на Кайлис, бе особено предпочитан от него. Навсякъде ходеше по петите му. А Кена, симпатично хлапе, което изглежда не притежаваше подлия характер и високомерието на баща си, се отнасяше към Таби с добродушна снизходителност. Останалите деца последваха примера му.
Клив се намираше в необичайно положение. Беше роб, но въпреки това не спеше в постройката за робите, нито вършеше тежка работа. Мерик го взе със себе си и своята свита, когато тръгнаха на лов следобед.
Ларен преброи сребърните монети. Вече имаше осемнайсет. Скоро щеше да поговори с Мерик. Бе забравила да го пита предишната нощ. Много неща се бяха случили, твърде много, и тя знаеше, че с Таби и Клив трябва да се махнат час по-бързо. В моменти на слабост никак не й се искаше да напуска Мерик, но се налагаше да го направи. Мястото им не бе тук.
Тази вечер тя приготви яденето яхния от глиганско месо, която предизвика доволни кимания у хората на Мерик и слисани възклицания у обитателите на Молвърн. След като се нахраниха, Ерик изгледа Ларен похотливо и злобно и рече:
— Тая вечер момичето няма да продължи глупавата си приказка. Имам други въпроси за обсъждане.
Значи Ларен щеше да се лиши от сребърните монети. Предполагаше, че по този начин Ерик иска да я накаже. Не я бе грижа. Сарла докосна ръката й.
— Никога не съм вкусвала по-сладка яхния. Трябва да ме научиш, Ларен, на всяка цена.
Сарла говореше припряно и настойчиво и Ларен се извърна към нея намръщена.
— Съвсем лесно е. Ти също готвиш много хубаво, но просто по-различно.
— Не, трябва да ми покажеш.
Ларен се вгледа внимателно, почти втренчено в нея и за първи път забеляза леката синина под дясното око на Сарла. Стомахът й се сгърчи от гняв.
— За бога, той те е ударил!
— Шшт! Тихо, Ларен, моля те, по-тихо. Нищо не е станало. Не ме боли и не личи, освен ако се взреш по-отблизо. Мълчи си.
— Защо те удари?
Сарла не отговори. Само сви рамене.
— Защо?
— Ерик не се нуждае от специални причини за своите постъпки. Разсърдих го и той ме удари.
— Бил ли те е преди?
Тогава Ларен я погледна и в хубавите й сиви очи се появи съжаление.
— От ден на ден и от месец на месец аз сякаш го ядосвам все повече.
Ларен знаеше, че мъжете бият жените си — съпругите, наложниците, робините, без ред. Но Сарла бе толкова тиха и мила. Как би могла да разсърди, когото и да било? И тогава разбра защо Ерик бе ударил кротката си невеста. Защото бе претърпял поражение: бе пожелал нея, Ларен, а Мерик го бе изпреварил.
— Не гледай на кръв, Ларен. Умолявам те, не казвай нищо. Забрави за случката. Освен това преди малко го видях да говори с Кайлис, сетне с Мегът — красивото момиче до стана, което приказва с Айлирия, онази, със светлокафявата коса. Навярно довечера ще ме остави на мира.
Ларен с мъка задържа думите зад зъбите си.
— Ядосана си.
На другата сутрин Ларен месеше хляб, понеже мъжете бяха изяли и последното парче от хляба, който бе опекла предния ден. Пъхна ръце в нощвите с тестото и ги натопи до лактите. Погледна Клив и е усмихна насила.
— Не, не съвсем. Просто Сарла е много мила и добра. А съпругът й не е.
— Той обича да се разпорежда. И мрази да му противоречат. Чух, че след смъртта на баща си е станал още по-необуздан. Мисълта, че може да нарани или убие, когото му скимне по всяко време, без причина, го кара да се чувства важен и могъщ.