— Поне снощи Сарла успя да се отърве от вниманието му.
— Да, така е. Тя спа в общото помещение. До мен.
Ларен въздъхна и зарови ръцете си още по-дълбоко в тестото, мачкайки го настървено. Брашното не беше добре смляно и тя усети едрите зрънца между пръстите си. Трябва да се погрижи за това. Спомни си своята господарка в Старая Ладога, свадливата старица, която поне я бе научила безупречно да готви и да мели брашно, а също да прави светла и тъмна бира. Бързо бе усвоила тези умения, защото стопанката й я налагаше за всяка несполука. Случваше се да я удря и когато някое ястие бе особено вкусно, да не би да си вирне носа. Ларен промълви:
— Ние с теб сме видели толкова много, Клив, преживели сме какво ли не. Не знам защо една синина под окото на Сарла ме вбесява до такава степен, че едва се сдържам. Влудява ме почти толкова, колкото ужасният белег на лицето ти. Да можех, бих убила и двамата мъже, които са ви причинили тази болка. — Млъкна за момент, после каза: — Страх ме е от Ерик.
— Знам. Жалко, че тялото ти не е силно като духа ти. Наистина ли би убила мъжа, който ме беляза за цял живот, Ларен?
— Да, с удоволствие бих му причинила неистова болка.
— Само че бе жена.
Тя го зяпна от изненада, после поклати глава.
— Странно защо се учудвам толкова. Виждала съм еднаква жестокост и у мъже, и у жени. Защо го направи?
— Не пожелах да легна с нея.
Тя само тръсна глава.
— Не можа ли да се прежалиш?
— Не — рече отривисто той, — за нищо на света!
Тя усети, че няма да чуе повече, и замълча. Прекрасно знаеше колко е важно да държиш сенките от миналото под ключ.
— Ще ходиш ли на лов с Мерик днес?
Той поклати глава.
— Не, ще хапна малко от кашата и ще ида на работа в полето. Задава се жътва и всяка ръка е нужна. Дори Мерик ще дойде на ечемичените ниви.
— А Ерик?
Клив сви рамене и си сипа каша в една дървена паница от железния котел, окачен с верига над огнището.
— Когато го видях за последен път, тъкмо вкарваше една жена в банята. Съмнявам се, че само ще се къпят. Мисля, че се казва Мегът. Нисичка е и твърде пълничка за моя вкус, но косата й е златна като житото в полето.
— Много е красива. Сдобих се с осемнайсет сребърни монети, Клив.
Той си капна малко мед върху кашата.
— Никак не са малко, Ларен. И аз бих ти дал, стига да имах.
— Ти не ме разбра, Клив. Когато събера достатъчно, ще откупя всички ни от Мерик и ще отидем у дома.
— У дома?
— Да, в моя дом.
Той я погледна и поклати глава.
— Как ще се доберем дотам? Къде е твоят дом? Имаш ли близки, които да ни подслонят?
Тя започна да меси още по-бързо.
— Не знам. Първо трябва да натрупам достатъчно сребро. Сетне ще му мисля.
— Тази вечер ще получиш още. Струва ми се, че Ерик ще те накара да продължиш. Снощи наказа единствено себе си. И аз като другите съм любопитен да науча какво ще стане с Грънлидж Датчанина.
— Всъщност и аз самата не знам, докато думите не изскочат от устата ми.
Той я изгледа слисано.
— Наистина ли?
— Да, тоя Грънлидж е голям хитрец и понякога върши непредвидени неща.
Клив замислено пъхаше кашата в устата си.
— Когато говориш за него, си го представям като истински човек. Потискащо е да знам, че е само плод на въображението ти.
— Не казвай на другите, става ли?
— Добре — отвърна той и се ухили насреща й, — няма.
— През повечето време и за мен е съвсем истински.
Тя месеше мълчаливо. Случайно вдигна поглед към Клив. Той се беше втренчил в Сарла. В очите му се четеше такава нежност, че й се доплака.
— О, не — изстена тя.
Той се обърна към нея сияещ.
— Не, Ларен. Не съм глупак. Знаеш ли, сякаш няма нищо против моето грозно лице… Понякога, щом се усмихне, ми се струва, че дори не забелязва белега. Цялата е изтъкана от нежност и доброта. И ме харесва, въпреки че това не е важно. Такъв срам. Омъжена е за тоя отвратителен грубиян, а аз дори не съм достоен да избърша сълзите й.
Тя го погледна. За сетен път си напомни, че в живота съществува твърде малко радост, и затова човек трябва да се наслаждава докрай и на най-незначителните й проблясъци.
Глава единадесета
Късно същия следобед пред къщата настъпи голямо оживление. Мъжете крещяха, но възбудата им не беше породена от страх от неприятелско нападение. Тя излезе навън и видя, че в Молвърн са дошли гости.
— Това са Торагасонови рече и Сарла. — Те живеят на север, в долината Бергсон, на около три дни път оттук. Преди да умре, бащата на Мерик сключи брачен съюз с Олаф Торагасон между най-голямата му дъщеря Лета и Мерик. Не знам дали Мерик ще го зачете. От него се очаква да го стори. Може и да иска, нищо чудно.