— О! — възкликна Ларен.
Сарла я стрелна с поглед. Сетне зарея взор в далечината, към яркозелените и гъсти борови дървета, покриващи планините в отсрещния край на фиорда.
— Знам, че Мерик те заведе в спалнята си снощи, както и предишната вечер. На всички е известно, на Ерик също.
— Да, Мерик от никого не скри намеренията си.
— Ерик беше бесен. Заповяда ми да остана в общото помещение. После замъкна и Кайлис, и Мегът в спалнята си.
— Той не те заслужава, Сарла.
Сарла сви рамене.
— Той е мъж и сега е господар на Молвърн. Може да се разпорежда, с когото и с каквото си поиска. Включително и с мен. Радвам се, че ме остави на мира. — Тя направи пауза и добави с известна изненада: — Толкова съм откровена с теб, че не мога да се начудя защо. Много от жените тук ми станаха приятелки. Когато пристигнах в Молвърн преди две години като съпруга на Ерик, те ме посрещнаха добре, но с тях не споделям нищо, разговаряме само за домакинството. Същото беше и с Тора, майката на Мерик, макар че и тя се държеше мило с мен.
— Няма да те злепоставя. Не съм клюкарка.
— Не съм си и помисляла, че си способна на подобно нещо. Усещам го. Може би ще ми се довериш и ти. Съмнявам се, че мога да ти помогна, но току-виж успея. Мерик нарани ли те?
— Не.
— О, ти не си като мен. Не, не ми се извинявай, Ларен, няма значение. Ти си свикнала да бъдеш сама и да не споделяш тайните си с никого, освен с едно дете. Мерик заслужава доверие. Навярно ще се убедиш и ще започнеш да споделяш с него.
— Не, нищо не бих спечелила от това. Мога да ти призная, че той не ме иска, Сарла. Просто се стреми да ме закриля от Ерик, както постъпи през последните две нощи и както вероятно ще продължи и занапред. Прави го от любов към Таби, защото смята, че ще измени на детето, ако позволи да ме изнасилят. Той не ме възприема като жена, което е добре дошло за мен. А дали заслужава доверие, кой би могъл да каже? Той е мъж и викинг, а аз открай време знам, че викингите винаги търсят изгода и че държат на дадената дума и честта само помежду си, но не и спрямо външни хора или роби. Да, много добре го знам.
— Но Таби…
— Той обича детето. Но колко ще трае това?
— Не го познавам толкова отблизо. Но ти го харесваш. Сигурно намираш нещо достойно в него. Виждала съм те как го гледаш, Ларен. Знаеш ли, че когато разправяш за Грънлидж Датчанина, очите ти са почти постоянно приковани в Мерик? Да, можеш да говориш каквото щеш, Ларен, да отричаш, додето езикът ти изсъхне, но аз няма да отрека думите си.
— Мнението ти е погрешно, Сарла.
— Ще видим. О, трябва да поздравя Торагасонови.
Торагасонови бяха довели около десетина мъже и четири жени. Ларен си помисли, че са симпатично семейство, но повечето викинги, които бе срещала и тук, и у дома, бяха добре сложени и привлекателни на вид. Колкото до Лета, според нея тя приличаше на разглезено дете. О, беше хубавка, на около седемнайсет години, с гъсти руси плитки, навити на темето, с пълни устни, които явно често се цупеха, и с доста налети гърди. Ларен бе само с една година по-голяма, ала се чувстваше стара, цинична и уморена. Почти не си спомняше времето, когато бе щастливо дете и когато едничката й грижа бе да играе и да язди кобилката си Селдже.
Ларен забеляза как Ерик зяпа тези големи гърди и бързо обърна очи към Мерик. Той също се взираше в момичето. Изглеждаше притеснен. Не личеше да се радва на срещата с избраницата на баща му, просто бе смутен.
Когато Торагасонови научиха за нещастието, те се смаяха, но не само от прекомерна скръб по Харалд и Тора, а по-скоро защото сега вече не съществуваха условия, които да обвързват Мерик Харалдсон с тяхното семейство.
Въпреки това най-старшият Торагасон, грубоват, сърдечен мъж с прошарена руса коса, тупна Мерик по гърба, попита го плахо като див бик дали се е замогнал след лятната търговия, и с лукаво намигване посочи прелестите на дъщеря си.
— Да, сега е още по-надарена отколкото през зимното равноденствие, когато я зърна за последен път — каза той. — Да, може да напълни шепите на всеки мъж.
Мерик се съгласи с твърдението му. Олаф Торагасон се навъси.
— Чудно ми е защо майка й не е така пищна.
Мерик благоразумно премълча.
— Вече навърши двайсет и пет години, Мерик — рече Торагасон с многозначителен тон.
Мерик само се усмихна.
— Още не съм готов да жертвам мъжествеността си.
— О, но потомството разтоварва ума на мъжа, защото е спокоен, че има кой да го наследи, ако падне в бой или бъде поразен от болест. Да, жената и децата осмислят и обогатяват живота.