Щом се прибрали в Норвегия, Грънлидж зърнал жена си и побързал да отиде при нея. Разтворил обятията си и казал: „Не съм такъв глупак, за какъвто ме смяташе. Прибрах се и вече съм смирен човек.“ Настъпила небивала радост. Внезапно се възцарила тишина и всички погледи се устремили към отворената врата на къщата. Там стоял Парма и се усмихвал. „Пак ли се върна с почернели лапи, Грънлидж? — изревал той. — Ела тук, но този път ще те убия, ще нарежа червата ти и ще ги хвърля на чайките, дето летят край брега.“ Отговорила му Селина: „Парма, Грънлидж го няма вече. Това е духът му, дошъл да се сбогува с нас. Влез и ще видиш какво постигна със своята хитрост и лукавство.“ Парма прекосил помещението и спрял до Грънлидж. Зяпнал изумен ръцете на воина, силни и здрави. Сетне се втренчил в лицето на Грънлидж. Осъзнал истината и разбрал, че е обречен. Пребледнял и понечил да избяга. Изведнъж в десницата на Грънлидж се появил меч, огромен меч от толкова блестящо и лъскаво желязо, че по-късно всички се кълнели, че в него се отразявал ликът на Один. Грънлидж бавно вдигнал меча с две ръце високо над главата си. Усмихнал се и го отпуснал бавно, много бавно, над челото на Парма, разполовил го и продължил надолу, докато Парма бил съсечен на две равни части, всяка гърчеща се и търсеща другата, за да я върне към изгубения живот. Двете половини паднали на земята. Странно, но от разрязаното тяло не рукнала нито капка кръв. Присъстващите свели погледи, но долу имало само две кухи половини. Съвсем празни. Мъжете се дръпнали смутени и уплашени. Замолили Грънлидж да им обясни какво се е случило. Грънлидж извикал: „Сразих демона, пратен да ме изпита, да ме задуши със своя страх.“ Обърнал се към жена си и рекъл: „Той беше Парма, преди да прекрачи прага на тази стая, но сетне Один го изличи от земята и го хвърли в забрава заради малодушието му. На негово място постави този безплътен демон. Всичко свърши. Край.“
За Грънлидж Датчанина и неговите деца, и за децата на техните деца настъпили честити дни. От поколение на поколение се разказвало за храбростта и мъдростта му и историята след години се превърнала в легенда. Но се мълви, че неговото потомство още живее тук, в Норвегия — къде точно, никой не знае. Но вие ще повярвате в тази истина, ако в някоя бурна нощ се заслушате внимателно и чуете как тътенът на гръмотевиците реве неговото име, ще разберете, че Один, всемогъщият отец, никога не забравил своя воин, който защитил честта си и останал верен към него, бога на боговете.
Ларен млъкна. Седеше с наведена глава. Не я вдигна и когато гръмнаха възторжени възгласи, и не се помръдна, когато сребърните монети заваляха в краката й.
Една монета я тупна по палеца. На Ларен почти й се зави свят от радост. Остана с наведена глава. Не искаше да се види светналото й, обнадеждено лице, защото бе сигурна, че ако Мерик го забележи, веднага ще разбере причината.
След няколко минути Мерик я отведе в спалнята си. Направи го пред очите на Торагасонови и момичето Лета. Таби повери на Клив, като му каза да го сложи да спи заедно с другите деца, когато се умори да слуша дърдоренето им за Грънлидж и за мъдрата му постъпка. „Сякаш Грънлидж наистина е жив“, помисли си Мерик, и в този миг си даде сметка, че и той го възприема като реален човек, не по-различен от самия него. Може би действително е съществувал, може би на Ларен са й разказвали за него, може би…
Когато легна неподвижно до Ларен, промълви:
— Добре се справи.
Тя му благодари и си пое рязко дъх:
— Ще те попитам нещо, Мерик.
— Да?
— Колко плати за Таби на пазара за роби?
Той се вцепени. Да я вземат мътните дано, за толкова ли глупав го смята, та да вярва, че той не помни спечелените сребърни монети, откакто бе започнала да ниже небивалици. Почуди се с колко ли се е сдобила вече. Тази вечер, след като свърши разказа си, в краката й имаше поне двайсет парчета, двайсет монети и две тежки сребърни гривни, едната от самия Олаф Торагасон.
— Платих петдесет сребърника.