Трепна, когато си спомни как Ерик я бе спрял рано следобед пред очите на жена си и на мнозина от свитата си. Повдигна лицето й, стискайки брадичката й грубо, до болка. Каза й:
— Мегът ми съобщи, че върху одеялото на Мерик в спалнята му имало кръв. Една окървавена кърпа и леген с мръсна вода. Значи не си ме излъгала. В месечно неразположение си и въпреки това моят гнуслив брат те е обладал. — После я пусна и подхвърли през рамо: — Още си мършава като кокошка през зимното равноденствие и Мерик бързо ще ти се насити. Тогава ще дойдеш при мен. И ще бъдеш моя.
Тя потрепери, не толкова от пронизващия ветрец, който се носеше откъм фиорда, колкото от думите му. Страхуваше се от него, ужасно се страхуваше. И в същото време беше бясна от яд.
Бе много различен от брат си. Мерик поне никога не би вдигнал ръка на нея или на някого от хората си. Не се съмняваше, че е способен на буйства и жестокости, че може да убива бързо и безмилостно, че не знае пощада към враговете си, но той в никакъв случай не би наранил по-слабо същество от него или човек под неговата закрила.
Бавно закрачи към къщата. Огромните порти бяха отворени и тя зърна вътре всички мъже, жени и деца, долови поне десетина различни разговора, смехове, препирни, дори боя между двамина. Но не видя Мерик. А го търсеше с поглед, винаги го търсеше и не се чувстваше добре, докато не го откриеше. През целия ден почти не го бе мяркала. Той бе работил на полето почти до мръкване, после бе влязъл в банята с още неколцина от свитата си, до един развеселени, подхвърляйки си закачки и шеговито бъхтейки се с юмруци. Бе й се сторил съвсем непроменен и от това я заболя. Изтеклата нощ не означаваше нищо за него. А тя какво очакваше? Сама отговаряше за своите чувства и постъпки, не той.
Не предложи да сготви вечерята и Сарла не настоя. Явно усещаше, че нещо не е наред, но премълча, само потупа Ларен по рамото. При наличието на толкова много хора се налагаше Ларен да помогне при поднасянето на яденето и тя не подви крак, докато не приключиха. После излезе от къщата.
И ето сега се щураше навън и се ненавиждаше заради слабостта си. Изпъна рамене и влезе вътре. Никой не я забеляза, даже Таби, който ревеше от смях, докато Кена го учеше как да се бори. Взе си малко еленово месо и задушено зеле с ябълки и грах. Съчетанието бе необичайно, но вкусно.
Бе хапнала едва няколко залъка, когато Ерик се провикна:
— Ела тук, момиче, че всички искаме да чуем друга легенда.
Друга легенда. Тя се озърна и видя нетърпеливите лица. Мъжете бяха наострили слух, жените също, а децата вече се скупчваха около нея. Таби стоеше до скута й и стискаше полата й в юмручето си.
През целия ден се бе готвила за този момент. Да, беше съчинила една история и се молеше тя да й подскаже как да постъпи. Обърна очи към Торагасонови, и те бяха нащрек, с изключение на Лета, която гледаше нацупено. Лета бе зяпнала Мерик, който повика Таби, вдигна го на коленете си, погъделичка го и се засмя, докато той се гърчеше и кикотеше. В очите на Лета бе загнездена дълбока, много дълбока ярост.
Ларен се усмихна на всички поред, включително и на Лета.
Глава тринадесета
Тя бе оцеляла благодарение на ума си в продължение на две дълги години. Да, на ума си и на голяма доза чист късмет, който почти я бе изоставил, когато срещна Мерик. И сега нямаше да се провали, просто не биваше, твърде важни неща бяха поставени на карта. Всичко висеше на косъм. Тя си спомни за четирийсетте сребърника, за двете гривни и осъзна, че с тях не може да промени положението. Прикани с жест децата да насядат около нея. Искаше да говори бързо и да свърши по-скоро, но знаеше, че е по-разумно да започне бавно, за да привлече вниманието на слушателите и да ги държи в захлас, докато гради разказа си подобно строеж на къща.
— Ще ви разправя за Ролф Викинга, който живеел тук, в Норвегия, преди много години. Той бил горд, силен и безстрашен, воин с невероятен кураж, каквито са повечето мъже в Норвегия. Ролф бил млад, в разцвета на силите си и толкова красив на външност, колкото било здраво тялото му.
Той имал двамина братя — и двамата силни, и двамата красиви, и двамата амбициозни. Ролф бил най-големият и се впускал в набези само заради удоволствието да се сражава и от лято на лято богатството му се множало. Рандор, вторият, бил търговец и пътувал надлъж и шир със своите стоки. Той бил по-хитър и по-лукав от арабин на пазара. Бързо забогатял като Ролф. Най-малкият син бил Ингор, земеделец. Стопанството му процъфтявало, тъй като бил истински вълшебник на полето, и той също ставал все по-заможен с всяка изминала година.