— Най-сетне и ти да си права за нещо. Радвам се, дето най-после проумя, че никога няма да го пусна.
— А когато се ожениш за Лета? Мерик, моля те, помисли. Тя ще го мрази само защото ми е брат.
— Не се тревожи за това.
Ларен замълча. Когато стигнаха в средата на ечемичената нива, където някои вече работеха, той я накара да се вгледа внимателно в птиците, които летяха над тях.
— Пази ги от посевите.
Не добави нищо повече. Тя го зяпна, без да иска, и продължи да го съзерцава втренчено, докато той се навеждаше, после изправяше и протягаше силното си и яко тяло, а потта лъщеше по кожата му под следобедното слънце. Желаеше го. Усети остър пристъп на глад и разбра, че е насочен към него. Но не се издаде. Трябваше да го отбягва.
Когато следобедът превали, той я пусна, за да иде да се нахрани. Небето вече бе чисто, дъждът от сутринта отдавна бе отминал на север. Слънцето печеше ярко. Ларен си помисли дали да яде, но за първи път от две години насам осъзна, че я вълнува нещо далеч по-важно от комат топъл хляб, и бързо пое по пътеката, водеща към върха на една издадена скала, надвиснала над фиорда. През последните няколко дни често бе обръщала очи към нея и бе изпитвала силно желание да се изкачи най-горе, за да се полюбува на прекрасната гледка, ала знаеше, че още не е укрепнала достатъчно. Сега вече се чувстваше силна. Тръгна с чевръста стъпка, като следеше слънцето. Не искаше да отсъства твърде дълго от полето.
Не искаше да се отделя и от Мерик за дълго. Замисли се за това и си спомни неговата усмивка, смеха му, после как съблича дрехите си, как прониква в тялото й, притиска я към себе си, спомни си сладостната тръпка, преди да я заболи. Но сигурно вината не бе негова, а на собствената й плът, несвикнала с мъжка ласка.
Отново го искаше, и то силно. Желанието й бе неудържимо. Погледна го и усети възбуда, стряскаща и опияняваща едновременно. Но би била глупачка, ако се предаде в плен на насладата.
Пътеката стана по-стръмна, тясна, дълбоко изровена и камениста. Задъха се. Ненавиждаше слабостта си.
Взря се във върха, който вече не бе толкова далеч, и не отмести очи от него, докато не стигна най-горе, запъхтяна и с бодежи в сърцето. Но бе успяла.
Поизправи се и пристъпи към издатината. Гледката бе по-възхитителна, отколкото си бе представяла. Фиордът в ниското лъкатушеше навътре, след което рязко извиваше навън и тъмната му синева се ширваше до безкрайност отвъд. Тя съзерцаваше обраслите с борове възвишения, където местността бе девствена, защото бе твърде стръмна, неравна и осеяна с изсечени била, издигащи се на стотици стъпки над водата. Тя се обърна, за да зърне Молвърн с неговата леко хълмиста и равна земя, изцяло разорана и засята. Постройките бяха до една здрави и солидни, наредени около огромната правоъгълна обща къща. Нагоре се къдреше дим, тънка, синя ивица, която изчезваше в уханния въздух, и на нея й се стори, че долавя миризмата на Сарлините гозби. В задната част на ограденото пространство се виждаше гробището и храмът. Знаеше, че Мерик бе ходил на гробовете на родителите си много пъти и винаги се връщаше оттам притихнал и оклюмал, с превити рамене. Разбираше, че скърби дълбоко за тях, но не се бе опитала да го утеши. Какво можеше да му каже? Не можеше да му разправи за смъртта на своите родители, защото той би поискал да научи кои са и непрекъснато ще настоява, докато й извади душата. Скоро щеше да му разкрие истината. Бе прав, че историята й се явяваше нещо като проверка. Можеше да му се довери, трябваше, нямаше друг начин.
Приседна на земята, недалеч от ръба на скалата и се облегна на един камък. Надяваше се Сарла да е добре. А Лета — да я боли скалпа. Сети се за Мерик и се запита колко ли любовници са се усамотявали на това място преди… „Да, сигурно са били много“, помисли си тя и бавно затвори очи.
— Забелязах те да идваш насам. Изчаках да се уверя, че брат ми няма да те последва. Тогава тръгнах подире ти.
Тя чу гласа му в просъница, далечен, спокоен и преливащ от задоволство, но не бе нищо повече от глас, а един глас не можеше да й напакости, не представляваше заплаха.
— Никой не видя, че се качваме тук. Мястото се нарича Рейвънс Пийк. В последно време нападенията от вражески викинги намаляха и то не се използва вече като наблюдателница. Не, сега е любовно гнезденце и ти си в него, Ларен.
Гласът придоби реалност. В него се надигна злорадство и ликуване, каквото изпитват мъжете, когато хванат една жена натясно и се канят да я покорят. Усети, че сърцето й започва да тупти лудо.
— Знам, че си будна, Ларен. Помислих си, че си поела насам, за да се срещнеш с някой мъж — мястото е тъкмо за това, — но виждам, че си сама. Доволен съм. Да не би да си отблъснала Мерик или той не те искаше посред бял ден?