— Добре ме защитаваш — прошепна Мерик в ухото й. — Пусни я. Трябва да се приготви за заминаването утре.
Но в душата на Ларен още бушуваше ярост и тя изсъска на Лета:
— Повече да не съм те чула да говориш за Мерик така, ясно ли ти е? Ще те удуша, само да смееш пак да го клеветиш.
Лета кимна бавно. Ядът й явно се бе уталожил, защото гърлото неистово я болеше. Ларен зърна лицето на Мерик и сурово свитите му устни. Но в очите му играеха присмехулни пламъчета. Засърбяха я ръцете да види сметката и на него, и на оная жалка пачавра.
— Кимни още веднъж с глава, проклета да си, иначе няма да те пусна. — И за назидание Ларен отново я разтърси.
Лета кимна с помътнял от гняв поглед. Ларен бавно разхлаби пръстите си. Доволна, забеляза, че върху бялата шия на Лета имаше белези.
Глава седемнадесета
— Няма да бъда твой настойник, но ще ти бъда брат, както Ларен ти е сестра. Това със сигурност ни обвързва доста здраво.
Таби премести поглед от Ларен към Мерик.
— Защо тогава си тъжен?
Мерик понечи да се усмихне, но не можа да се насили до такава степен.
— Ще настъпят някои промени, Таби. Известно ти е, че си нещо като принц, нали?
Детето кимна едва-едва. Изведнъж по лицето му се изписа уплаха.
— Не е задължително, Мерик. Мога да си остана както преди и да ти бъда по-малък брат.
— Понякога — рече много бавно Мерик — съществуват обстоятелства, които не можем да променим. Ти си принц, Таби, даже може да наследиш престола на нормандския херцог, прославения Роло. Помниш ли го? Не? Е, навярно ще го познаеш, когато отново го видиш. И да не го познаеш, все едно, защото ще го обикнеш и тачиш. Ларен казва, че е прекарвал с теб цели часове, преди да ви отвлекат.
— Не ми харесва този човек Роло.
— Таби, един ден ще станеш мъж, при това много важен, дори да не си херцог на Нормандия. Когато настъпи този ден, аз ще сведа глава пред теб и ще ти целуна ръка. Ако не си доволен от мен, можеш да ме пратиш да ям при свинете. Как ти се струва?
— Познавам те, Мерик. Ти ме обичаш, но никога не би свел глава пред мен или пред когото и да било.
Мерик прокара пръсти през косата на Таби — гъста, буйна и тъмнорижата грива. Бе красиво дете. Щеше да израсне привлекателен мъж. Усети жестока болка, която дълбоко го измъчваше. Но бе справедливо детето да заеме своето място, да заеме сана, за който бе предопределено. В крайна сметка, разсъждаваше Мерик, той щеше да задържи сестрата.
— Няма да стане веднага. Първо сестра ти ще се омъжи за мен и едва тогава ще ида да се срещна с чичо ти Роло. Може би ще се запозная и с братовчед ти Уилям Дългия меч. Ларен казва, че му има доверие и че бил почтен. На колко години е той, Ларен?
— Уилям е само на двайсет и две, не, сега е на двайсет и пет, приблизително на твоята възраст, Мерик.
— И е женен от пет години?
— Да. Наследниците са важно нещо.
Таби се обади, като риеше с върха на кожената си обувка пръстения под:
— Не го помня, Ларен. Нито пък тоя Роло. Не искам да ходиш при него, Мерик. Ако не те хареса, няма ли опасност да те прободе с меча си в корема?
— Не вярвам. Защо ще го прави, когато ще ида да му съобщя, че момчето ни е живо и здраво?
Таби отново млъкна. Отмести очи към Ларен и се усмихна.
— Обичаш ли Мерик, Ларен? Колкото обичаш мен?
— О, да, Таби. — Тя не се поколеба нито за миг и въобще не погледна към Мерик.
— Добре — рече Таби и се отскубна от прегръдката на Мерик. Не се обърна, изтича право при Кена и при момчетата, които си подмятаха натъпкани с пера кожени топки и майсторяха фигури от конци.
— Наистина ли, Ларен?
Тя отново не го удостои с поглед.
— Така казах на Таби.
— А на мен ще ми го кажеш ли?
— Не.
— Защо?
— Защото ще ти даде власт над мен.
Той се усмихна.
— И бездруго притежавам достатъчно власт над теб. Не ми е нужна повече.
— Ревеш като коза, Мерик, и се хилиш безсрамно. Ще взема да помогна на Сарла. Ще се венчаем днес следобед, да не забравиш.
— Козите не реват, само магаретата. За такъв ли ме смяташ, Ларен?
— Не, ти си истински мъж, Мерик.
— Тогава защо си похлупила устата си с ръка? За да скриеш смеха си зад зъбите? Не ми отвръщай повече, жено. Мисли за довечера, когато пак ще те обладая. Липсваше ми нощем, Ларен.
— Съвсем нормално и редно е да ти липсвам. Както е нормално и редно да не се упражняваш върху Кайлис и Мегът. Искам да лежиш в кревата и да си мислиш само за мен. Единствено за мен.
— Значи не мога дори да мисля за Кайлис и Мегът? — Той прихна. Погледна я и се засмя още по-гръмко. След това излезе от къщата, клатейки глава.