В този момент се появи Ларен, лицето й бе пребледняло.
— Защо лъжеш, Деглин? Защо?
— Ах, ти вероломна кучко! — изрева Деглин и рипна на крака. — Ти съсипа всичко! Радвах се на почит и уважение, докато Мерик те намери на пазара за роби. Ти ми открадна всичко, всичко! Ти уби Ерик. Видях те как го уби, тресна го с камъка още додето лежеше върху теб, членът му бе между краката ти, а разумът му бе размътен от похот. Да, ти го уби, след като го съблазни, също както постъпи с брат му. Уби го, защото искаше да докопаш Молвърн. И Мерик ли ще убиеш?
Тя само го гледаше втренчено. Ненавистта му бе смразяваща и я сковаваше. Искаше да му каже, че и двамата биха могли да редят истории, че има достатъчно слушатели. Но вместо това устата й успя да изрече единствено:
— Защо ме мразиш толкова много?
— Трябваше да те убия, когато те зърнах просната там, трябваше да… — Деглин се спусна към нея с протегнати ръце и извити навътре пръсти, сякаш вече стискаше гърлото й.
Олег се изправи постепенно и пусна чашата си на земята. Дясната му ръка се стрелна и сграбчи Деглин за врата, вдигна го бавно, без да откъсва очи от него, докато той драскаше диво да се освободи.
— Искаш да удушиш Ларен, а, скимтящо влечуго такова? Лъжеш! — рече Олег право в лицето на Деглин. — Лъжеш и сега го знам със сигурност, както го знае и Мерик. Ти си убил Ерик, защото си целял да обвинят Ларен. Тя си спомни как си се надвесил над нея с победоносна усмивка след убийството на Ерик. Ти си глупак, Деглин. Побъркал си се от злоба и завист.
Той пусна скалда и равнодушно го съзерцаваше как подви колене и тупна на земята. Дишаше тежко и търкаше като обезумял гърлото си. Олег вдигна крак, но Мерик каза:
— Не, Олег, стига толкова.
Деглин обърна очи нагоре и видя Мерик. Усети стягането на примката и разбра, че целият му свят се сгромолясва. Опита се да заговори, да се защити, но от гърлото му излезе само скимтене. Очите му се насълзиха от болка. Имаше чувството, че се руши отвътре.
— Той заслужава да умре, Мерик.
— Да, Олег, прав си. Убил е брат ми, а подбудите му са тъй мерзки, че граничат с безумие. Отведи го в ковачницата и накарай Снори да го окове до огнището. Нека се къпе в собствената си пот!
— Не! Не съм убил Ерик. Да, вярно е, заварих я просната в безсъзнание на пътеката и се зарадвах, защото видях, че Ерик е мъртъв. Но сигурно тя го е убила. Знам, че е тя!
Ларен наблюдаваше как Олег помъкна Деглин, който продължаваше да стиска нараненото си гърло и да се мъчи да говори.
— Свърши се.
— Да, а сега искам да те попитам, сладкодумна жено, какво да правя с Деглин?
Тя мълчеше, зареяла поглед над лявото му рамо към напращелите ечемичени ниви.
— Не само е убил Ерик, но го е сторил по най-долен повод.
— Да, така е. Но не го разбирам. Защо просто не е убил мен? Не е мразел Ерик. Защо?
— Защото щях да му съдера кожата от гърба, без изобщо да го разпитвам, смятал е, че като убие Ерик, ще обвинят теб и той ще получи каквото цели. Ще седи отстрани и ще ни се надсмива, докато ние изпълняваме замисъла му.
— Много съжалявам за Ерик.
— Да, да умреш, за да обвинят друг. Ужасно ми липсва. Най-сетне пипнахме престъпника. Изпратих съобщение на втория ми брат Рорик на остров Хокфел. Не се съмнявам, че той и жена му Мирана веднага ще дойдат. Кажи ми, Ларен. Какво да правя с Деглин?
Тя отвърна бавно:
— Може би ще го пратя при чичо ми Роло. Там да понесе справедливо наказание.
Ноздрите на Мерик се разшириха.
— Да, би било подходящо. Роло ще го даде да го разкъсат между четири коня или да го обесят надолу с краката до някой вълк. Чичо ти не се слави с милосърдие или снизходителност.
— Не, особено към онези, които посягат на близките му. Викингите също не са милозливи. Аз бих го убила, но не толкова жестоко.
— И какво по-точно би сторила?
— Бих го отвела навътре в гората, бих му дала нож и бих го зарязала там. Той се гордее с ума си. Нека се спаси, ако може.
— Не е изключено и да се спаси. Аз не мога да го оставя жив. Това би подразнило боговете и целия ни народ.
Тогава тя въздъхна.
— Прав си. Убий го. — Млъкна за миг и добави: — Той не призна докрай, че е убил Ерик.
— Убил е брат ми.
— Закле се само, че ме е видял в безсъзнание, а и аз си спомням същото, Мерик. Вече не се съмняваш, нали?
— Никак.
Всички обитатели на Молвърн се съгласиха, че Деглин е виновен. До един го бяха чули да говори против Ларен, ядно и с гняв, задето го е лишила от положението му. Мъжете разправиха как Деглин бе блъснал Ларен от завист в лагерния огън и тя бе изгорила зле крака си. Цялото сребро на Деглин бе дадено на Мерик като кръвнина за живота на Ерик. То никога не би могло да изкупи смъртта на Ерик, но обичаят бе такъв и Мерик му се подчини. Никой не искаше да отведат Деглин при херцог Роло в Нормандия, искаха да умре тук, и то колкото по-скоро, толкова по-добре. Отсъдиха да загине от ножа на Мерик, което му се падаше по право. Владетелят на Молвърн смяташе да нанесе само един бърз удар. И край. Щеше да изпълни наказанието над Деглин призори на следващата сутрин.