Тя ме поведе към студиото. Там свиреше успокояваща музика и всички членове се прегръщаха, когато минаваха един покрай друг. Почувствах се като пълен идиот.
И внезапно я видях.
Трудно е да се каже какво точно ни привлича към определени хора, какво ни кара да мислим, че нещо е любов, а друго не е. Може пък да има метафизично обяснение. Единственото свято в живота ми досега бе чувството за извънземната ми връзка с Лили, историята, която си разказвах за това как душите ни се сливат. За първи и единствен път пропастта между мен и останалата част от света бе запълнена с най-великолепното спокойствие. И безгрижно захвърлих всичко това заради някакво неясно бъдеще. Вероятно обаче бе по-скоро от страх, че вълшебната приказка не бе реална, че никога не съм бил свързан с Лили, а душата ми ще си остане бездомна завинаги, че любовта въобще не съществува, а има само страх и очакване за смърт, бърза и безсмислена. В поддържането на мита имаше свобода и безопасност. Предполагам, че точно заради това видът на Лили след всички изминали години предизвика подобна реакция у мен. Наведено надолу куче, късо подстригана коса, стъклени очи, красива уста, рецитираща някакъв санскритски текст (дали пък не беше корейски), предназначен да повлияе на диафрагмата. Лили беше учителката. Не можех да се науча как да дишам и да се смея от нея. Преди се бяхме смели и дишали заедно и макар да бе страхотно, тя определено не бе съвършена. Заех мястото си в задната част на класа и потиснах сълзите си. Любовта на живота ми, жената, която всеки ден се надявах да видя отново, стоеше пред мен, а аз исках само да си халосам главата в стената.
Знаех, че Лили не беше Далай Лама. Не бе възможно да е постигнала просветление за толкова кратък период от време. А и как човек преминава доброволно от чукане в кенефа на мизерен бар до медитация под свещеното дърво? И как това се превръща в печелившо начинание? Още дори не бях говорил с нея, но вече й бях ядосан. Учителка по какво? Лечителка на какво? Магията, която живееше в мен и ме поддържаше през всичките тези години, и образът на Лили, моята Богородица, бяха унищожени в мига, когато научих, че тя наричаше себе си учителка, лечителка, мисионерка, монахиня. Душата ми се почувства осиротяла. Сега Лили се продаваше на всеки, готов да плати! Под дегизировката на йога и тай чи. Гледах я как прегръща напълно непознати, как слага ръце на задниците им по време на упражненията, как затваря очи и се усмихва. Искаше ми се таванът да падне върху нея.
Или върху мен. Когато бях по-млад, имах навика да се будя рано и да се разхождам покрай реката. Срещах група камбоджанци, които се разхождаха заедно, и вървях след тях, имитирайки походката им. Те размахваха ръце и ги вдигаха до брадичките си. Аз също го правех и вярвах, че това е най-добрият начин за ходене, докато не загубих равновесие и не се спънах. Още тогава трябваше да си науча урока и вероятно го бях направил, защото класът по дишане и смях ми заприлича на фарс. При това до такава степен, че се уплаших за физическата си безопасност. Лили ни нареди да дишаме бързо, докато удряме бъбреците си с юмруци и подскачаме. Веднага почувствах, че ми се вие свят и може да припадна. Накара ни да се смеем монотонно. После трябваше да повтаряме „Смешни бъбреци, смешни бъбреци“. Стигнахме до дробовете и главите си и накрая почнахме да се потупваме по подмишниците, крещейки: „Обичам подмишниците си!“
Никога преди не съм се занимавал с йога, но бях сигурен, че нямаше нищо общо с това. Бях прекалено замаян, за да се тревожа. Групата ни се състоеше от двайсетина души, пеещи хвалебствия за мишниците си без никаква ирония.
Огледах помещението и забелязах Дейзи. Подскачаше с такава енергия и галеше подмишниците си с такъв ентусиазъм, че почти ме накара да повярвам в ползата от упражнението. По лицето й се стичаха сълзи. Възрастен кореец стоеше до вратата със скръстени ръце и кимаше утвърдително към Лили. Одобрението му я накара да се усмихне по начин, който ми взе акъла. Онази Лили от въображението ми не се нуждаеше от ничие одобрение. Беше самостоятелна гениална професорка по изкуство или лекарка в „Маунт Синай“, работеща през лятото за „Доктори без граници“.