След това пък ми намекна, че вероятно щяла да прави секс някой ден. Аз отговорих, че съм подходящият човек за работата и й отворих вратата на ресторанта.
Поръчах бутилка саке и гигантска порция сурова риба. Лили си поръча минерална вода и купа ядки.
— Можеш да поръчаш каквото си искаш — казах. — Аз черпя.
— Точно това искам — отговори тя.
Лили се помоли над купичката си, после предпазливо лапна няколко ядки. Аз натъпках огромно парче сьомга в устата си, изпих чаша саке на екс, избърсах устата си и събрах смелост да заговоря.
— Е, хайде да чуем, Лили. Каква е цялата история с „Нова зора“? Въобще не ми прилича на йога. Как се забърка с тези типове?
— Нали вече ти обясних за празнината ми и всичко друго — отвърна тя отбранително.
— Да, но какво целиш с участието си в тази група? Какъв е смисълът да правиш тези упражнения по цял ден всеки ден?
Тя избърса устата си, наклони глава и внимателно подбра думите си.
— Може ли първо да ти разкажа една история? — попита и изчака да кимна. — Искам да ти я разкажа. Всеки път, когато си я разказвам, си припомням защо се занимавам с това и какво е призванието ми.
— Разбира се. Давай.
— Знаеш ли, че като дете никога не плачех?
— Никога?
— Никога. Докато станах на девет години. Спомням си ясно. Накарах майка ми да се надбягваме до предната врата. Но само след няколко секунди се спънах, паднах по лице и си разбих брадичката.
— Да, това изглежда подходящ момент да пролееш няколко сълзи.
— Да! Абсолютно същата мисъл ми дойде и тогава. Затова го направих. Но не само плаках, а хлипах, пеех болката си в пискливо сопрано, повдигнала лице към небето. Не можех да спра. Не исках да спра. А когато почувствах, че ще спра, запищях още по-силно. Крещях, разтърквах издраното си коляно, вторачена в малките капки кръв. Откачих. И преживях това, което сега считам за религиозно преживяване.
— Какво правеше майка ти през цялото време? — попитах.
— Прегръщаше ме и ме успокояваше, разбира се.
— Но не беше ли шокирана? Имам предвид, никога преди не те е виждала да плачеш.
— Беше разтревожена, но това не бе изолирано събитие. По-късно вече плачех за всичко. Телевизионни реклами, малки кученца, вкусни храни, какво ли не. Можех да се изразя само по този начин. Превърнах се в ревла. В училище ме закачаха. Можех да зарева всеки миг и всички го знаеха. Хората започнаха да се дразнят. Спомням си напрежението в класната стая, когато щеше да бъде споделено нещо важно или интересно, а съучениците ми се притесняваха, че ще се разплача неудържимо. Директорката дори насрочи лична среща с мен преди часа по биология, когато щяхме да гледаме „Чудото на живота“, документален филм, който показва раждане. Каза ми, че ще ме помолят да напусна класната стая, ако емоциите ми разстроят останалите ученици. — А ти какво отговори?
— Нищо. Само се разплаках.
— Защо ми разказваш всичко това? — учудих се.
— Опитвам се да хвърля светлина върху жената, която съм. Не мисля, че наистина ме познаваш. И никога не си ме познавал. Ревла съм си. От години. От онзи ден, когато се научих как да черпя от тази енергия, чувствам нещата по дълбок, първобитен начин. Различна съм от теб. Изпитвам болка.
— И аз изпитвам болка — признах.
— Но не си ревльо. Не искаш да се хвърлиш в болката, да видиш колко невероятна е тази енергия, да осъзнаеш, че въобще не е болка, а сила на милиони години, съсредоточена в мозъците ни, предоставяща ни възможността да се излекуваме отвътре. „Нова зора“ ме научи как да лекувам себе си.
— Значи вече не плачеш?
— Плача непрестанно.
— Не разбирам.
— Ще трябва да дойдеш в планината за уикенда, за да схванеш. Мога да ти осигуря частична стипендия. Ще ти струва само една-две хилядарки, но ще научиш страшно много за себе си.
— Ти ще бъдеш ли там?
— Нещо такова.
— Не искам да ходя, ако не мога да съм с теб — казах, изненадвайки самия себе си с младежкия си глас. — Ще отида само ако и ти си там.
— О, я стига! Никой от нас не е никъде наистина, но същевременно сме навсякъде през цялото време. А времето не е нищо.
— Няма да отида — казах упорито и натъпках парче риба в устата си.
— Помисли — посъветва ме тя, като съблазнително облиза солта от фъстък, после си погледна часовника и се намръщи. — Време е да тръгвам.