Е, бях подготвена за това. Извадих шофьорската си книжка, която сочеше, че съм на
двайсет и две години.
— Не, аз… аз… не исках да кажа, че е незаконно — промълви той, чаровно объркан и смутен. — Просто имах предвид, че в сравнение с мен си.
— Жизнена и желана — прекъснах го. — Не лъжи.
Заобиколих бюрото му и се настаних върху него, близо до стола му.
— Откога? — попитах. — Откога не си се чувствал жив?
Той отмести очи настрани.
— Това е. това няма значение.
— Глупости. Това е най-важното — възразих и се протегнах към ципа му.
Той се опита да ме отблъсне.
— Джулия. не разбираш.
Поех сериозен риск (това можеше да се тълкува като издевателство) и бръкнах в боксерките му.
Замръзнах.
Беше студен. Студен и неподвижен като гума. Беше гума! Беше фалшив!
Ококорих се шокирано.
Той отказа да ме погледне в очите.
— Професоре. какво. — заекнах стреснато.
Дали беше травестит? Дали бе роден като ухилено момиченце с панделка в косата? Дали шокираните му родители все още се чудеха какво бяха объркали с малката си Джорджина?
Гласът му бе тъжен и накъсан.
— Преди около десет години имах. стана инцидент.
Бях прекалено зашеметена, за да разбера.
— Какво? Какво имаш предвид?
— Имам предвид инцидент. Ще ми простиш, че не искам да навлизам в подробностите.
Ужасяващи сцени — нападение на страшно куче или луд човек — затанцуваха в мозъка
ми.
— О, Г осподи — прошепнах.
Той взе ръката ми и я отмести леко встрани. Усетих дебели белези.
— Беше. зловещо събитие — продължи той. — И много сериозно. Годеницата ми ме разочарова силно, тъй като дори не се опита да прояви лоялност. Но напоследък мисля, че направи услуга и на двама ни.
— Искаш да кажеш, че си загубил.
— Да, загубих го. Пикая като жена, макар да не се чувствам като такава. Вероятно мислиш, че малкият ми тотем е жалък. Но ми напомня за. за човека, за когото все още се смятам.
Е, отговорих по единствения възможен начин.
Свалих панталона му, дръпнах надолу тесните боксерки, стиснах проклетото нещо и го натъпках в устата си. Цялото.
И засмуках.
Смучех, за да потисна шока и страха си. Смучех, за да залича онова, което му се бе случило. Смучех, за да заплюя годеницата му, която не бе направила услуга и на двама им. Смучех за Христос, защото той, в безкрайната си обич, би дал, и вероятно чрез мен даваше, милост на този човек. Смучех за Христос, за вярата и катедралата, дори за старата сестра
Ансилита.
Точно така. Смучех за църквата. Смучех за освещаването. Смучех за ритуала. Смучех за светостта. Смучех за богохулството. Смучех, за да не се чувствам толкова тъпа. Смучех заради самото нещо!
Все пак аз бях антрополог, студентка, която изучаваше артефакти и значителни предмети. Тотеми. Да, смучех за интелекта този член, който не бе такъв. Смучех за Симон дю Бовоар. Този, който не е член, но е нещо повече. Смучех за Робърт Десно. Смучех за собствената си уста: в нея, меката гума представляваше граници, които не знаех, че имам. Г раници, които се заличаваха в момента.
Сред останките им започнах да смуча, защото бях мокра. Овлажняла за всичко от гадния му вкус и странното усещане до изкуствеността му, трагедията и гордостта му.
Желаех гумената играчка на професор Г ордън. Смучех я, ближех и галех.
— Г осподи — каза той със странен глас. — Г осподи.
Нещо се размърда до гърдите му. Останките му.
— Мили боже! — извиках. — Какво да правя? Какво да правя?
— Не знам.
Започнах да лижа назъбените белези.
Спомних си професорката си по антропология от първи курс (Шепърд, позастаряла хипарка, която много обичах). Спомних си думите й: „Когато живеех с племето Мегоно, спях в бараката с другите жени и деца. Всички лежахме заедно на пода и децата се напикаваха на сън. Будех се мокра. Тук, разбира се, не бих толерирала подобно нещо. Но там правилата бяха различни. Друга страна. “ Тя замълча за момент и се вгледа в нас. „Винаги трябва да сте готови да си съберете багажа и да изчезнете, нали!“
Когато Гордън се изпразни, спермата му бе рядка и водниста. Наблюдавах я как се разля по него.
— Панталона ми! — извика той.
И двамата се разсмяхме.
— Чакай — казах и я облизах. — Пфу! — изсумтях и избърсах уста. — Съжалявам. Никога не съм гълтала.
— Можеше спокойно да ме заблудиш.
Спрях и го погледнах. Един от малкото пъти, в които наистина поглеждах в нечии очи. Бяха искрящи и весели.
— О… — започнах, но не знаех какво да кажа освен името му и избухнах в плач.