Лондон, Англия, 1890 година
Всекидневната бе толкова тиха, че Виктория чуваше тиктакането на големия часовник в коридора. Слънчева светлина нахлуваше през дантелените завеси и осветяваше елегантните мебели. Най-финият семеен порцеланов сервиз бе подреден на бялата покривка. Следобедният чай бе придружен с прясно изпечени френски сладкиши. Седнала удобно в едно от креслата с висока облегалка, Виктория постави облечената си в дантелена ръкавица ръка върху другата, нагласи широката си пола и се вторачи в Алджернън, който коленичи пред нея.
Знаеше какво предстоеше.
Очакваше този ден от месеци.
Преди той да заговори, тя знаеше какво щеше да чуе.
За първи път бяха заедно без надзор. Ако Алджернън не бе дошъл в къщата точно с тази цел, родителите й нямаше да й позволят да остане насаме с посетителя. Идеята да е насаме с мъж бе толкова скандална, че цивилизованото общество въобще не можеше и да помисли за подобно нещо.
— Скъпа Виктория — започна той.
В треперещия му глас се долавяше леко съмнение. Виктория хареса това. Означаваше, че той не бе напълно убеден в положителния й отговор. Рунтавите му мустаци настръхнаха от притеснение. Адамовата му ябълка потръпваше нервно над вратовръзката. Големите му тъмни очи я гледаха с неприкрито обожание. Видът му бе на човек, чието бъдещо щастие зависеше от отговора й на въпроса му.
Виктория се зашемети от усещането за мощ, което се надигна в нея.
— Говорих с баща ти — продължи Алджернън. — Обсъдих въпроса с моите родители и с работодателя. Дори получих одобрение от епископа. Но сега е време за най-важния отговор, скъпа моя. Виктория, дойдох да поискам ръката ти.
Тя се усмихна самодоволно, но прикри усмивката си. Лицето й си остана неподвижна маска.
— Алджернън — промърмори. — Не знам какво да кажа.
— Кажи да — бързо й подсказа той.
Тя си позволи да се усмихне скромно.
Алджернън бръкна в джоба на сакото си и извади малка позлатена кутийка. Едва не я изпусна в бързината да отвори капачето и да й покаже старинен пръстен, украсен с миниатюрни скъпоценни и полускъпоценни камъни. Виктория разпозна модерните напоследък пръстени „ЛЮБИМА“. Хаотичният избор на цветове я накара да си помисли, че пръстенът прилича повече на детско украшение, отколкото на истинска демонстрация на любов.
— Това е просто символ на обричането ни един на друг — обясни той.
— Да — съгласи се Виктория, без да направи опит да вземе бижуто. — Прост символ. При това ми се струва, че наблягаме на думата „прост“.
Алджернън примигна изненадано.
Тя усети, че бе време да изпробва темперамента му. Изпъна гръб, решила, че й харесва той да стои на колене пред нея, и каза:
— Искаш ли да те смятам за потенциален съпруг?
— За мен ще бъде чест.
— Тогава си извади члена. Искам да видя какво ще получа.
Думите увиснаха във въздуха. Часовникът в коридора продължи да тиктака шумно. Алджернън се вторачи в лицето й с почти комично изражение.
— Виктория? — прошепна той объркано. — Мисля, че не те чух правилно. Би ли ми простила и повторила?
— Извади си члена — повтори Виктория спокойно. — Ако ще обмислям брак с теб, трябва да съм сигурна, че носиш нещо по-впечатляващо от смотания малък пръстен, който току-що ми предложи.
Бузите на Алджернън порозовяха.
Виктория усети как мускулите на влагалището й се стягат, докато го наблюдаваше как се гърчи от притеснение. Срамът и неудобството му бяха невероятно възбуждащи. Мисълта, че тя бе предизвикала подобни чувства, овлажни срамните й устни.
— Ако ме искаш за съпруга, имам право да знам какво мъжът ми ще донесе в семейната спалня. Извади си члена и ми го покажи или ще помоля един от слугите да те изпрати.
Алджернън отново се поколеба. Виктория едва се сдържа да не стисне бедра, наслаждавайки се на дилемата му Под стегнатия корсет зърната й бяха твърди като камък. Възбудата едва не я накара да се залюлее на стола.
— Разкопчай си панталона. Покажи ми члена си. Или си тръгни и кажи на родителите, работодателя и епископа, че съм отхвърлила предложението ти. Изборът си е твой, Алджернън. Но го направи бързо. Чаят изстива.
Той започна да разкопчава нервно копчетата на панталона си.
Кутийката с пръстена падна на пода и просташкото бижу се търколи на ориенталския килим. Лицето на Алджернън бе в тъмночервения цвят, който Виктория бе виждала по бузите на ядосани пияници и побойници. На неговата интелигентна физиономия цветът бе изненадващо привлекателен. Тя сведе очи в мига, когато той извади члена си. Отпуснатата розова плът висеше тъжно от дюкяна му.