Но тя беше толкова идеална.
Нослето й се намръщи леко, когато забеляза вперените в пръстена й очи. Вдигна ръка и наклони глава.
— Аз го платих. Реших, че мога да му се кефя още известно време — каза и завъртя пръстена. — Г аден развод. Вероятно би трябвало да сложа диаманта в нов обков.
Вон се почувства като футболист, внезапно открил пробив в стената на противника. Подготви се да се втурне напред, но знаеше, че между него и крайната точка има осемдесет метра. Широко отворени очи и солиден напредък — не трябваше да изгори прекалено бързо.
Краката в джинсите й изглеждаха чудесно оформени. Малките й гърди бяха високи и
закръглени. Всичко щеше да пасне идеално. Той се намести в панталона си.
— Аз съм Вон — представи се, като небрежно показа липсата на венчална халка на безименния си пръст.
— Вон? Интересно име — отвърна тя, като се облегна на джипа си.
Той затвори багажника си.
— Всъщност това не е малкото ми име. Малкото ми име е Хелмут, но е толкова тъпо, че просто се представям като Вон — обясни и скръсти ръце. — Значи искаш да му го върнеш?
— Не, направих това отдавна, веднага след като го хванах да ми изневерява. Вече тичам към другия край на корта — отговори тя.
Вон се засмя на спортния термин, подхвърлен небрежно от такава дребна женичка. Тя му се ухили и му намигна. Сигурно щеше да се радва на компанията му и без другото нещо. Случвало се беше и преди.
Вон оправи широкото си сако и вратовръзката си от изкуствена коприна. Никога преди не беше идвал в този ресторант, но знаеше, че е тузарски. Не се обличаше елегантно и въпреки официалния му костюм, днешният ден не бе изключение. Но пък Мадлин бе пожелала да се срещнат тук.
Сервитьорката го отведе до масата. Мадлин вече бе поръчала бутилка великолепно бяло вино и с ловко движение му наля чаша. Той се настани и огледа елегантната й вечерна рокля от тъмносиня коприна. Златистият шал на раменете й имаше същата шарка на листа като левия край на роклята й. Вон се почувства не на място, като улична котка, попаднала в кухнята на тежкарски ресторант, където се чуват носови френски фрази. Той не се впечатляваше от финес и елегантност, но това място го зашемети. Отвори менюто. Нямаше цени. Сърцето му спря и едва не разля виното си. Щом трябва да питаш за цените, значи не можеш да си ги позволиш. Той предпазливо извади портфейла си под масата и погледна самотните банкноти вътре.
— Аз черпя, Вон. Надявам се, че няма да се обидиш.
Вон небрежно затвори портфейла си.
— Ами… ако настояваш…
Той облегна лакти на масата и се загледа в забързаните келнери, които ухажваха уважаваните гости на ресторанта.
Сервитьорката им беше грациозна газела с яркочервена коса, хваната на конска опашка, и снежнобяла кожа. Вон се удържа по време на ордьоврите и основната част от вечерята, но очите му го предадоха, когато момичето дойде да вземе поръчката за десерта. Задничето му танцуваше съблазнително под лъскавата черна пола. Вон бързо насочи поглед обратно към Мадлин, която му се ухили широко.
— Твоят задник е по-хубав, Мадлин — призна той.
Тя повдигна вежди и се изсмя толкова силно, че всички наоколо се завъртяха към тях.
Вон никога не бе излизал с жена като нея. Наложи му се да импровизира. Разбираха се чудесно, но бе най-разумно да кара бавно с жена, с чиито предпочитания не бе наясно. Особено жена като нея. Не им поднесоха сметката, а Мадлин небрежно връчи платинената си кредитна карта на оберкелнера.
Тръгнаха към паркинга. Мадлин вървеше грациозно на златните си десетсантиметрови токчета. Вон се вторачи в танцуващия й задник. Накрая я последва към черно спортно БМВ.
Тя му се усмихна сладко.
Прекарах чудесно, Вон.
Той взе малката й ръка в своята.
— Аз също, Мадлин.
— Би ли искал да ме придружиш за едно последно питие?
Вон си пое дълбоко дъх.
— Утре трябва да ставам рано.
— Разбирам.
Той се наведе и я целуна нежно. Дъхът й ухаеше на шоколад и мента. Тя деликатно постави ръка на рамото му С другата държеше малката си вечерна чантичка, украсена с бижута.
— Надявам се да се видим отново — каза тя, като събу обувките си и седна в БМВ-то.
Вон кимна.
— Следващият път аз черпя.
— Разбира се.
Той се облегна на хондата си я загледа как изфучава от паркинга.
В „Пържола и бира“ Мадлин се чувстваше не по-малко удобно, отколкото в любимия си тузарски ресторант. Носеше избелели джинси и потник, покрит с фланелена риза, завързана на кръста. Пиеше от неговата бира и ядеше като дървар след тежък ден. И разговаряше интелигентно на всяка тема, която Вон подхващаше. Той въздъхна тежко, когато закръгленото й задниче изчезна към тоалетната.