Беше влажна пролет и досаден дъжд обсипваше паветата в Латинския квартал с тъжна меланхолия. Флора бе отишла в къщата на баба си и дядо си в провинцията, оставяйки италианката сама за няколко дни. Отначало тя очакваше този момент с нетърпение, по вече се чувстваше ужасно самотна. Когато не беше заета с изучаването на града, спомените не я оставяха на мира.
Седеше и четеше книга на Итало Калвино на терасата на „Двете маймуни“, пиеше кафе и наблюдаваше минувачите — елегантни жени, младежи, които изглеждаха сладки, но със сигурност щяха да се окажат скучни — когато чу съблазнителния глас на лошия мъж над рамото си.
— Това е чудесна книга, госпожице — каза той. — Завиждам ви, че я четете за първи път. Наистина.
Джули вдигна очи към него. Изглеждаше по-възрастен. Не можеше да е не е така.
Корнелия предпочиташе невежеството. Работата си беше работа и бе по-разумно да не е наясно с мрачните причини, когато получаваше задача.
Дали мишената бе откраднала от някого, измамила, излъгала, убила, предала? Нямаше значение.
Корнелия знаеше, че сърцето й е ледено. Това улесняваше работата й, не че си търсеше оправдание. Убиваше и невинни, и виновни с еднаква лекота. Не търсеше причините.
Беше получила тънко досие за мишената си в Париж, половин дузина страници с информация за навиците му и местата, които посещава редовно, както и няколко снимки. Всичко бе прибрано в кафявия плик, пъхнат между черните й кашмирени пуловери в куфара. Бе добавила и няколко страници от финансовата рубрика на „Ню Йорк Таймс“ и раздела за международни инвестиции на „Уол Стрийт Джърнъл“, в случай че някой митничар реши да провери багажа й на летището. Мишената бе мъж в края на четирийсетте, хубав по груб, мъжествен начин, който се харесваше на някои жени. Висок, с посивяла по слепоочията коса и елегантен вид. Корнелия разгледа внимателно една от снимките и забеляза студените зелени очи и стоманената решителност зад изкривената усмивка. Опасен човек. Лош човек.
Но всички те имаха слабости, а неговата очевидно бяха жените. Обикновено бе така. Корнелия въздъхна. Продължи да чете информацията и да си води бележки. Накрая включи лаптопа и влезе в интернет, за да намери клубовете, които плячката й посещаваше редовно. Намираха се из целия град, но основните бяха съсредоточени в Льо Маре24 и близо до Лувъра. Тя си записа подробностите за „В множеството“, „Замъкът на лилиите“, „Свещите“ и „Крие и Ману“ и разучи съответните уеб страници. Беше ходила в подобни суинг25 клубове в Щатите и по работа, и за удоволствие, но ги намираше доста гнусни. Може би парижките щяха да се окажат по-добри, но се съмняваше. Не се стесняваше от секс на обществено място, да не говорим за ексхибиционизъм — все пак беше стриптийзьорка преди години и се кефеше на работата си, но смяташе, че сексът е нещо лично. Но пък винаги бе имала проблеми с любовните връзки и представата за секс и можеше да признае обърканите си чувства в това отношение.
Зачуди се дали сексът в Париж щеше да е различен.
Надигна се от леглото, където бе разпиляла листата и снимките, изключи лаптопа и влезе в малката баня. Свали тениската си, смъкна белите памучни бикини и се огледа в огромното огледало.
И пророни сълза.
Лошият мъж нямаше проблеми да свали младата италианка. Притежаваше богат опит и подмамваща елегантност. А и тя още страдаше за Пепино и бе лесна и уязвима плячка. Първият й любовник я бе предупредил, че никой мъж никога нямаше да я обича силно като него, нито да я докосва със същата нежност. Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че бе прав. Но пък бе адски лесно да падне в ръцете на французина, за да продължи живота си. Беше наясно, че той иска само да я изчука и да я използва, но засега това бе достатъчно добро за Джули. Чувстваше се изгубена, а бурният секс бе добър начин да погребеш миналото и болката. Новият мъж нямаше да я обича, той бе просто приключение. Защо не? Това беше Париж, нали? А пролетта скоро щеше да бъде заменена от лятото и тя не можеше да понесе мисълта да се върне в Рим, да започне да учи за доктората си и отново да бъде издържана от баща си.