Отчасти ми се искаше да бръкна в кутията и да проверя какво бе проклетото нещо, но кой бърка в кутия за дарения? Все едно да си пъхнеш ръката в буркан за келнерски бакшиши, за да видиш дали това наистина е новата монета от двайсет и пет цента. Забързах към бюрото си, за да не закъснея.
През следващите два часа оставих загадката с кожата да ме тормози, но накрая някой прибра още няколко прашни консерви в кутията и сложи странното нещо отгоре. За мое облекчение то се оказа мече, при това много сладко. През останалата част от сутринта обмислях как да го гепя и отнеса у дома. Отново ми се прииска да имах топки.
През почивката си слязох долу до сладкарницата. Възнамерявах да си купя пакет кашу, все още придържайки се към проклетата си диета, когато погледът ми падна на пакет „Зингърс“, малки кексчета, пълни с крем и покрити с глазура. Можех да се закълна, че касиерката пресмяташе калориите наум, докато ми вземаше парите. Прекалено много се срамувах да изям кексчетата на обществено място, затова се пъхнах в тоалетната и се настаних в кабинка. Пишкането и яденето на кексчета едновременно се оказа изключително приятно. Ако имах топки, нямаше да ми е лесно, защото щеше да ми се наложи да държа члена си с едната ръка, а кексчето с другата, но понеже съм момиче, ръцете ми бяха свободни.
Преди да се кача обратно горе, се зазяпах в таблото за обяви до стаята за пушачи.
Рекламата за клуб за кючек още висеше там. Представих си как играя кючек. Щеше да е забавно да се тресеш пред публика. Все още имах подходящата фигура, въпреки кексчетата от време на време.
Чух музика за кючек в главата си и тъкмо се канех да разлюлея бедра, когато забелязах мъж, който излизаше от стаята за пушачи. Мили боже. Беше дребосъкът с мустаци и перука, който навремето работеше в нашата компания. Мисля, че се казваше Питър. Бях чула, че когато го уволнили, охраната го придружила навън от сградата.
Минаха месеци, докато науча защо бе уволнен, но накрая една от секретарките ми каза клюката. Бил воайор. Дори нямал търпение да се прибере у дома. Първият път, когато го хванали, му отправили писмено предупреждение. Вторият път бил извикан в залата за събрания от шефа ни и започнал да се кара с него и да го ругае, затова охраната го изритала навън.
Не познавах човек, който да е бил уволнен, задето е разглеждал порно в службата. Искаше ми се да се втурна след него и да го питам кои сайтове бе зяпал, но щях да закъснея.
Качих се горе с асансьора и се зачудих защо Питър въобще се бе върнал в сградата. Дали искаше отмъщение? Не исках да си представям как влиза в службата с пистолет в ръка и започва да търси началниците, докато безпомощните секретарки се крият под бюрата си и се молят никога да не са го поглеждали мръсно.
След като се настаних зад бюрото, не можех да спра да поглеждам през рамо всеки път, когато вратата се отвореше. Адам, сладкият ми колега, който седеше до мен, забеляза странното ми поведение и повдигна вежди. Не искам да звуча банално, но той имаше невероятни сини очи и трапчинки, достойни за филмова звезда. Дрехите му винаги бяха безукорни, а той знаеше отлично имената на известни дизайнери. На всичкото отгоре, беше висок и с умопомрачителна фигура. Все още не можех да реша дали бе гей, или метросексуален, но вечно си повтарях, че това няма значение, тъй като си имах приятел. Но въпреки това го разглеждах внимателно, когато смятах, че не ме вижда.
Не можех да споделя с него подозренията си, че дребен мъж с перука се кани да убие всички в офиса, затова издрънках първото, което ми дойде в главата.
— Влюбена съм — изтърсих.
Той ме изгледа изненадано. Дали мислеше, че признавам чувствата си към него?
— В онова мече — посочих кутията за дарения.
— Ами вземи го — отвърна той. — Никой дори няма да забележи.
— Да бе, сякаш ще отнема играчката от дете в нужда — казах притеснено.
Той ми се усмихна весело и се върна към работата си.
Дойде време за обед. Слава богу, всички бяха живи. Реших да зарежа пакетираната си храна и да се отправя към кафенето, за да видя дали Питър още се мотае наоколо. Нямаше го. Купих си малка кутийка с арабски пастет и пита и се отправих към любимото си място, където отворих кутията и осъзнах, че пастетът има същия цвят като издрайфаното от котката тази сутрин.
Метнах кутията в боклука и отидох да разгледам отново таблото за обяви до пушалнята. Забелязах обява за продажба на папагал. Кой би платил хиляда и петстотин кинта за птица? Не и аз. После видях, че една от колежките предлагаше козметика „Мери Кей“. Визитните й картички бяха от онези, които печаташ на домашния си принтер. Тя бе последният човек, от когото бих приела съвет за гримиране, защото линията на фондьотена над брадичката й вечно си личеше. Не я ли бяха научили на нищо в „Мери Кей“?