Наслаждаваме се на яденето така, както преди малко искахме да се насладим на телата си. Осъзнаваме, че ще останем живи още известно време.
— Това може би е решението — казваме едновременно.
В момента, когато проговаряме, в кабинката се появява старец.
— Ти пък откъде дойде? — изкрещяваме заедно.
— Винаги, когато вземеш две думи и ги потъркаш заедно като пръчки. — свива рамене той. — Аз съм Стареца. Няма да остана дълго. Винаги съм тук.
Наистина е стар. И мръсен. Прилича на плашило, забравено на полето. Но мирише хубаво. На топли банички в хартиена кесия.
— Какво да правим? — питам.
— Непрестанно задавате този въпрос — отговаря той, като вдига ръка, която изглежда прекалено голяма за слабото му тяло. — Защо не опитате да подкарате кабинката? Държите лоста.
— Това ли е лостът? — питаш, като вдигаш ядеца.
Той отново си е променил формата и сега прилича на нещо, създадено от човек. Промишлено, но красиво.
— Защо не опитате? — казва Стареца и ни посочва процеп в таблото, който очевидно е изработен, за да побере точно такава форма.
— Откъде да знаем, че можем да ти вярваме? — питам.
Той се усмихва.
— Имаш предвид, как можеш да ми се довериш? — отвръща. — Кажи ми, кой ти даде лоста?
— Твоята къща ли беше онази с животинските глави? — изпискваш.
— За какво говориш? — учудва се той. — Нямам нужда от къща. Аз съм Стареца. Имам
предвид, че начинът, по който сте се добрали до лоста, означава, че може да ми се доверите.
— Къде отива кабинката? — извикваме едновременно.
— Аз пък откъде да знам? — поклаща глава той. — Вие държите лоста.
— Тук сме в безопасност — казвам.
— Не знаем къде отива кабинката — добавяш.
Наблизо избухва ракета и кабинката се залюлява.
— Безопасност — повтаря Стареца.
Виждаме хора, които вървят по кабелите. На главите им има каски с фенери. Отначало са само двама. После се появяват повече. Някои се гърчат по кабела, други се придвижват с помощта на ръцете си. Трети са пъргави като гризачи и вече наближават кабинката.
— Вие си решавате — кимва Стареца. — Аз изчезвам.
— Чакай! — извикваме. — Няма да скочиш оттук!
— Не, няма да скоча — отговаря той, сякаш сме пълни тъпаци.
И наистина се чувстваме такива.
— Но какво ще стане? Къде сме и как да се измъкнем? — питам.
— Въпросът, който би трябвало да си задавате, е как се добрахте до лоста — отговаря
той.
— Кабелът просто изчезва в тъмнината — отбелязваш
— Тъмнината е вечна, докато не зададеш правилния въпрос — казва той и изчезва пред очите ни.
Мамка му!
Някои от хората с фенерите доближават кабинката. Чайките се скупчват около тях. От града долу излитат балони. Сребърно фолио, яркорозови и карминеночервени сърца. Един от катерещите се е готов да скочи върху покрива на кабинката. Не знаем какво искат тези хора, нито как да постъпим. Но не ни се струва разумно само да чакаме тук като идиоти. Освен това, колко души може да издържи кабелът? Струва ни се, че сега е подходящият момент. Отново.
Пъхваме ядеца в процепа, който Стареца ни показа, и го дръпваме. Очакваме кабинката да се понесе напред, но усещаме само силен порив на вятър. Дъното на кабинката е паднало. Подът е изчезнал и ние висим отстрани… остатъците от хранителните запаси политат надолу.
— Шибаняк! — изкрещяваш. — Шибаняк!
Старецът се появява във въздуха.
— Измами ни! — извикваш.
— Не е вярно — отговаря той спокойно. — Не ви казах как се движи кабинката.
— Какво да правим сега? — извикваме едновременно. — Да паднем и да се пребием?
Той се намръщва, сякаш сме глупави деца.
— Не мисля, че много ви бива в падането. Защо не се опитате да намерите нещо. Просто хванете лоста.
Изчезва отново. Не можем да се задържим повече. нямаме избор. дърпаме ядеца в мига, когато двама души скачат на покрива на кабинката. Стисваме го здраво и пускаме кабинката. Крещим ужасено. но и сме въодушевени от решението си. От освобождението.
Не прилича на падане.
След секунда. или милион години. страхът от падането се стопи и сега изпитваме удоволствие и могъщество. Същите, каквито изпитвахме на въртележката на панаира. Няма
логика, но и в нищо, което ни се случи от панаира насам, няма логика. И есе пак се чувстваме напълно естествено. Като нещо, което ни е било писано да направим и сме правили и преди. Просто сме забравили.
Ако падаме, защо земята не се надига към нас? Защо рушащият се град с прожектори и откачени тълпи не се приближава? Всъщност светлините и шумът се отдалечават. Чувстваме се фантастично, като че ли телата ни се разтварят, за да погълнат нощта. Смеем се лудо, сякаш приели силна дрога. От очите ни текат сълзи.