Той изплю синята пяна. Искаше му се да забие юмрук в огледалото.
— Стигнахме ли до Мобил?
Какво й ставаше с този Мобил днес?
— Не, Ейми, не още — извика той.
От радиото в кухнята долиташе гласът на Бъди Холи, който пееше за Пеги Сю. Бяха гледали изпълнението му в училищната си зала в Дълут преди милион години. Ейми участваше в театралния състав и играеше в „Стъклената менажерия“ на същата сцена, където по-късно се появи Бъди Холи. След представлението Холи и хората му потеглиха на запад към Мурхед и след няколко дни бяха мъртви. Той и Ейми още не бяха гаджета. Това се случи много по-късно, когато се видяха на среща на випуска. По онова време и двамата вече имаха по един развод зад гърба си.
Той прибра четката и пастата и се опита да си спомни дали бе измил проклетите й зъби.
Знаеше, че Ейми вече бе по-добре, защото бяха минали през етапа с ужаса. В началото бе най-зле. Тогава започнаха първите пристъпи на забрава и страх. Лекари с мрачен вид им показваха рентгенови снимки, които обявяваха смъртната й присъда. Бавна и мъчителна смърт. Ужасът й, че безпомощно ще изгуби себе си, бе кошмарен. Веднъж изпита див гняв към Бога в ресторант, където видя старица, хранена внимателно от медицинска сестра. Ейми знаеше, че скоро това щеше да стане и с нея.
— Просто ме застреляй, Рон — прошепна му тя същата нощ в тъмното. — Ако някога стана такава, обещай, че просто ще ме застреляш.
Той не й отговори.
— Жена ти у дома ли си е?
— Не! — изкрещя той. — Просто млъкни!
Гърлото му се сви при звука на собствения му глас и в очите му бликнаха сълзи.
Тук не убиваме хора, Ейми.
Той загаси лампата в банята, но не можа да се принуди да изключи радиото. Остави го да си работи и се върна в спалнята. Въздухът още ухаеше силно на жасмин, а Ейми стоеше до леглото, подпряла ръка на стената.
— Добре ли си, скъпа?
При звука на гласа му, тя се завъртя към него. В очите й отново се виждаше поглед на
хванато в капан, ужасено животно.
— Къде е жена ти?
— Тя е тук, Ейми — отговори той, като я хвана за ръка. — Не се тревожи толкова много.
Усмихна му се и като че ли го позна за миг. Той нежно обви ръце около нея и я притисна към себе си, усещайки пищните й гърди, залепени към неговите. Ейми все още беше много хубава жена. Трябваше да провери памперса й, преди да загаси лампата.
Притесняваше го фактът, че тя стоеше права. Можеше да е знак, че отново ще се замотае някъде, а когато го правеше в тъмното, винаги се нараняваше. Гадно бе да се събуди и да открие, че я няма в леглото, а после да претърсва къщата, за да види къде е паднала, какво си е счупила или каква гадост е свършила на килима.
Той я пусна и дръпна ластика на пижамата й, за да надникне вътре. Носеше се остра миризма на урина. Е, да, беше ужасно изморен, но щеше да е гнусно да я остави непреоблечена за санитарката, която идваше сутрин. А и урината щеше да раздразни обрива й, който тъкмо бе започнал да преминава.
— Ужасно е — каза тя.
— Кое е ужасно?
— Всичко — размаха ръце Ейми.
— Не се тревожи — каза той. — Няма да те оставя сама. Всичко е наред.
Тя кимна.
— Добре. Така е по-добре.
— Слушай, трябва да те преоблека и после ще си легнем. Става ли?
— Добре. Съжалявам. Ужасно е.
— Няма проблеми, Ейми. Просто трябва да свършим работата. Хайде.
Той обви ръце около кръста й, завъртя я нежно и я поведе към банята. Тя му се подчини хрисимо, гордата жена с магистърска степен по класическа италианска литература. Когато минаха покрай шкафа с хавлиите, той извади нов памперс от кутията.
Студените плочки докоснаха краката й и тя се поколеба за миг. Той я задържа през кръста и я побутна към тоалетната и коша за пране до него. Позволяваше му да я ръководи и пасивната й зависимост от него му се стори странно възбуждаща. Ейми би направила всичко, което поискаше от нея тази нощ, наситена с уханието на жасмин.
И за двамата бе най-трудно в началото, когато тя започна да забравя и внезапно да се озовава на непознати места. После пък се бунтуваше срещу всичко, което той правеше за нея. Няколко пъти дори прояви склонност към насилие, като го удряше и избухваше в диви пристъпи. Децата се канеха да я изпратят в старчески дом, защото смятаха, че всичко това е прекалено тежко за него. Не можеше да го отрече, но пък те не знаеха абсолютно нищо за трудностите. Веднъж се бе прибрал у дома и я бе намерил в кабинката с душа, където се опитваше да си отреже косата с огромна ножица, като мърмореше нещо за Данте и ада. Той се опита да й помогне, а тя замахна към него с ножицата. Е, това вече бе трудно. А каква точно бе Ейми сега? Послушна? Дали по това си падаха онези извратеняци с белезниците и черните кожени одежди? Държаха да притежават човек, който отива, където му наредят, и изпълнява всичките им прищевки? Да, отчасти разбирам това, помисли си той. В подобни нощи като тази. Определено имаше нещо в благодарността на Ейми и пълното й доверие към нежния непознат, повел я през мъглата, което му причиняваше неочаквани емоции.