— Така по-добре ли е? — изръмжа той.
Не можех да отговоря. Нямаше начин.
— По-добре ли е?
Примигнах бързо, тъй като не можех да кимна. Дробовете ми плачеха за въздуха, който вече не получаваха. Кръвта пулсираше бясно в мозъка ми.
— А сега ме чуй внимателно — нареди ми той с дрезгав, заплашителен тон. — Ще се изпразня. И когато го направя, ще те пусна, а ти ще ми кажеш, че ме обичаш. Разбираш ли?
Примигнах отново. Той продължи да ме чука безжалостно. След миг застена от възбуда. Мускулите му се напрегнаха, а челюстта му се стегна. Той бързо махна ръце от врата и устата ми и стисна гърдите ми грубо.
— Кажи ми, че ме обичаш — заповяда той решително.
— Обичам те — едва прошепнах.
— По-високо!
— Обичам те.
— Кажи го отново!
— Обичам те!
— Повтори го!
— Обичам те! — изкрещях отчаяно.
По лицето ми потекоха сълзи. Започнах да се моля на Господ, в когото не вярвах, да го накара да спре.
И той свърши. Изпразни се, но остана в мен. Телата ни запулсираха заедно. Той притисна главата ми към своята. Зарови лице във врата ми. Забеляза сълзите ми и нежно ги избърса. Прегърна ме като дете.
— Съжалявам — прошепна в ухото ми.
Исках да му отговоря: „Недей“ или „Всичко е наред“, но замълчах.
— Изкарваш най-лошото в мен — продължи той.
Усещах горещото му тяло до моето. Нежните му ръце галеха кожата ми. Усетих откровеността му. Болката. Любовта му.
Знам — отговорих. — Знам.
Не ми се обади цяла седмица. Очаквах го, разбира се. Исках да му дам известно време. А и на себе си. През седмицата размишлявах върху преживяното. Чудех се защо предпочитах Скот да ме нагрубява и наранява, вместо да ме прегръща и обича. Защо ми се струваше толкова нередно един мъж да е нежен? Защо не можех да се възбудя, ако нямаше насилие. Не се видях и с приятеля си през тази седмица, защото синините по врата и бедрата ми се нуждаеха от време да избледнеят. Трябваше да избегна разпитите, за да мога да избегна истината.
Скот ми се обади в четвъртък в три сутринта.
— Здрасти, бебче.
Той винаги започваше разговорите ни по този начин.
— Здрасти — отговорих.
— Събудих ли те?
— Не. Тъкмо се канех да си лягам.
След кратко обсъждане на преживяното миналата седмица, той каза:
— Не можем да правим това повече.
— Знам.
И наистина знаех. Разбирах. Бях съгласна. Бях осъзнала, че две отрицателни неща не правят едно положително. Лоша идея бе двама откачени да се нахвърлят един върху друг с проблемите си. И то в леглото.
— Не знаеш каква власт имаш върху мен — заяви той откровено. Мълчанието продължи дълго. Но не беше неудобно. Винаги бе така с нас. Накрая му казах истината.
— Обичам те.
— Аз също те обичам.
Отново настъпи тишина. Никой от двама ни не искаше да затвори. И аз, и той предполагахме, че другият ще прояви смелостта да го направи първи. Накрая той се реши.
— Лека нощ — каза.
— Лека нощ.
Изчаках да чуя затръшването от другата страна на линията. Дори тогава не свалих слушалката от ухото си, преди да чуя предупредителното бипкане.
УБИЙСТВЕНО ИНТЕРМЕЦО
О'НИЙЛ ДЕ НОУ
Докато оркестърът се разсвирва, Жермен ЛеФавр влиза в театър „Сенгир“ с грациозна походка, сякаш е Афродита, богинята на красотата. Последният й любовник върви по петите й. Усещам познатото пробождане в сърцето. Бивша Мис Университет в Ню Орлийнс, бивша Мис Луизиана, първа подгласничка на Мис САЩ Жермен е и бивша обитателка на леглото ми.